Пазителя кимна.
— На мен не ми бе позволено да споделям книгите със съпругата си. А има и други затруднения. Помниш ли правилото, че новият Пазител няма право да говори за обучението си?
Джонас кимна. Разбира се, че го помнеше. Това бе най-неприятното от всички правила, които трябваше да спазва.
— Когато официално станеш Пазител, когато приключим работата си тук, ще ти бъде даден нов списък с правила. Това са правилата, които аз спазвам. И едва ли ще се учудиш, че нямам право да говоря за работата си с никого, освен със следващия Пазител. Тоест, освен с теб. Така че няма да можеш да споделиш със семейството си огромна част от живота си. Трудно е, Джонас. За мен беше трудно. Сигурно разбираш, че моят живот са спомените.
Джонас кимна отново, но беше объркан. Животът не се ли състои в това, което правиш всеки ден?
— Виждал съм ви да се разхождате — каза той.
Пазителя въздъхна.
— Разхождам се. Ям на обяд. И когато ме повикат старейшините, се отзовавам, за да им дам съвет.
— Често ли ги съветвате? — Джонас малко се стресна при мисълта, че един ден той ще е този, който ще съветва управителното тяло.
Но Пазителя поклати глава.
— Рядко. Само когато са изправени пред нещо, за което нямат опит. Тогава ме викат, за да използвам спомените си и да ги посъветвам. Но се случва много рядко. Понякога ми се иска да се възползват по-често от мъдростта ми — има толкова много неща, които мога да им кажа, неща, които бих искал да се променят. Но те не желаят промяна. Животът тук е толкова подреден, толкова предсказуем, толкова безболезнен. Това е техният избор.
— Защо тогава изобщо им е нужен Пазител, щом никога не се обръщат към него — вметна Джонас.
— Те се нуждаят от мен. И от теб — каза Пазителя. — И преди десет години бяха принудени да си спомнят това.
— Какво е станало преди десет години? — попита Джонас. — О, зная. Опитали сте се да обучите своя приемник, но не се е получило. Защо?
Пазителя се усмихна тъжно.
— Когато новият Пазител се провали, спомените, които му бях предал, се изгубиха. Не се върнаха при мен. Отидоха… — Той направи пауза, търсейки най-вярното обяснение. — Не зная със сигурност. Отидоха на мястото, където са били преди съществуването на пазителите. Някъде там… — Махна неясно с ръка. — Хората имаха достъп до тях. Очевидно и преди е било така. Всеки имаше достъп до спомените. Настъпи пълен хаос, за известно време те наистина страдаха. После спомените стихнаха и всичко се успокои. Но определено ги накара да осъзнаят, че се нуждаят от Пазител, който да съхранява цялата тази болка. И знание.
— Но това означава вие да страдате през цялото време — отбеляза Джонас.
Пазителя кимна.
— И ти също ще страдаш. Това е моят живот. Такъв ще бъде и твоят.
Джонас се замисли за това какво го очаква.
— Разходки, хранене — той се огледа наоколо, — четене? Това ли е всичко?
Пазителя поклати глава.
— Това са просто нещата, които правя. Но животът ми е тук.
— В тази стая?
Пазителя отново поклати глава. Постави ръце на челото и гърдите си.
— Не. Тук, в цялото ми същество. Където са спомените ми.
— Нашите наставници по наука и технологии ни обясниха как работи умът — каза Джонас разпалено. — Използва електрически импулси. Като компютъра. Ако стимулираш една част от мозъка с електрод… — Той замълча, забелязвайки странното изражение на лицето на Пазителя.
— Те не знаят нищо — рече горчиво мъжът.
Джонас беше потресен. Още от първия ден в Пристройката те пренебрегваха правилото за грубостта и Джонас свикна с това. Но този път беше различно, онова, което каза Пазителя, беше повече от грубо. В него се съдържаше ужасно обвинение. Ами ако някой го беше чул?
Той бързо погледна към високоговорителя на стената, ужасен, че Комитетът може да ги слуша постоянно. Но както винаги по време на техните сеанси той беше изключен.
— Нищо? — прошепна Джонас нервно. — Но моите наставници…
Пазителя махна нетърпеливо с ръка.
— О, твоите наставници са добре обучени. Познават отлично научните факти. Всеки от тях е добре подготвен за работата си. Просто… без паметта всичко е безсмислено. Те прехвърлиха това бреме върху мен. И върху предишния Пазител. И върху този преди него…
— … и върху по-по-по-предишния — продължи Джонас.
Пазителя се усмихна, но усмивката му беше странно сурова.
— Точно така. И след това ще бъдеш ти. Голяма чест.
— Да, сър. Казаха ми го на церемонията. Най-голямата.
В някои следобеди Пазителя отменяше заниманията им. Когато Джонас го завареше изгърбен и пребледнял да люлее тялото си напред-назад, знаеше, че ще бъде отпратен обратно у дома.