— Върви си — казваше му Пазителя с усилие. — Днес имам болки. Ела утре.
В такива дни, угрижен и разочарован, Джонас се разхождаше покрай брега на реката. Пътеките обикновено бяха пусти, само от време на време срещаше някоя бригада доставчици или озеленители. Малките деца прекарваха времето си след училище в Детския център, а по-големите бяха заети с доброволните си часове или обучението си.
Вървейки сам, той тренираше паметта си. Търсеше с поглед зелените искри, които знаеше, че може да зърне в храстите наоколо. Когато цветът проблеснеше, той се фокусираше върху него, опитвайки се да го задържи в съзнанието си възможно най-дълго, докато главата накрая го заболяваше и той го оставяше да изчезне.
Взираше се в плоското безцветно небе, извличайки от него синевата, и извикваше от спомените си слънчевите лъчи, докато не започнеше да усеща топлината им.
Понякога заставаше в началото на моста над реката, по който гражданите можеха да минават само със специално разрешение. Джонас беше прекосявал реката по време на училищни екскурзии до съседните общности и знаеше, че оттатък моста земята е все така плоска, с равни земеделски полета. Общностите, които беше виждал, по същество бяха същите — само жилищните сгради бяха малко по други и училищната им програма беше различна.
Той се чудеше какво ли има там далеч, където никога не е бил. Земята не свършваше с близките общности. Имаше ли хълмове там Другаде? Имаше ли просторни ветровити места, като онова, което бе видял в спомена със слона?
— Пазителю — попита той един следобед, когато отново бе отпратен, — какво ви причинява болка? — Старецът не отговори и Джонас продължи: — Първият старейшина ме предупреди, че получаването на паметта е свързано с ужасна болка. Вие също ми казахте, че след провала на предишния Пазител са се освободили спомени, които са били мъчителни за общността. Но аз не съм страдал, Пазителю, наистина. — Джонас се усмихна. — О, спомням си слънчевото изгаряне, което ми предадохте първия ден, но не беше чак толкова ужасно. Какво ви причинява такова страдание? Ако ми предадете част от него, може би ще ви олекне малко.
Пазителя кимна.
— Легни — каза той. — Предполагам, че вече е време. Не мога вечно да те щадя. Рано или късно ще трябва да поемеш този товар. Нека помисля — продължи старецът, докато Джонас лежеше на леглото и чакаше леко уплашен. — Добре, ще започнем с нещо познато. Нека отново се върнем на хълма с шейната.
И той постави ръцете си на гърба на Джонас.
14
Беше почти същият спомен, макар че хълмът изглеждаше по-стръмен и снегът не бе така обилен. Беше и по-студено. Застанал на върха, Джонас можеше да види, че снегът под шейната не е плътен и мек като преди, а твърд и покрит със синкав лед.
Шейната се плъзна напред и Джонас се засмя от радост, очаквайки зашеметяващото спускане през свежия мразовит въздух.
Но този път плъзгачите не можаха да се врежат в заледената кора, както стана предишния път на заснежения хълм, те се завъртяха странично и шейната се понесе надолу. Джонас дръпна въжето, опитвайки се да я изправи, но хълмът беше твърде стръмен, а скоростта твърде висока и той загуби контрол. Вече не се наслаждаваше на усещането за свобода, а ужасен се бе оставил на милостта на ускорението и се носеше надолу по леда.
Лъкатушейки и въртейки се, шейната се блъсна в една издутина на склона и Джонас подскочи и изхвърча. Падна с прегънат крак и чу как костта изхрущя. Пързаляше се с лице по неравния лед и когато най-после спря, известно време лежа вцепенен, без все още да изпитва нищо друго, освен страх.
След това дойде първата вълна на болката. Той изстена. Сякаш секира се беше забила в крака му, разсичайки всеки нерв с горещото си острие. В замъгленото му съзнание изникна думата „огън“ и той усети как пламъците докосват наранената му плът. Опита се да помръдне, но не можа. Болката се засили.
Той извика, но никой не се отзова.
Хлипайки, извърна глава и повърна върху замръзналия сняг. От лицето му върху повърнатото покапа кръв.
— Не-е-е-е-е! — изплака той и викът му заглъхна в празното пространство, понесен от вятъра.
Изведнъж отново се озова в Пристройката. Лежеше, стенейки на леглото. Лицето му беше мокро от сълзи. Вече способен да се движи, той се размърда, дишайки дълбоко, за да се освободи от спомена.
Седна и погледна крака си, изпънат невредим на леглото. Чудовищният пристъп на болката беше стихнал. Но кракът все още го болеше и чувстваше лицето си разранено.