— Мога ли да получа обезболяващо? — помоли се той.
Във всекидневния си живот обикновено получаваше лекарство — за синините, раните, прищипаните пръсти, болките в стомаха, за ожуленото коляно, когато паднеше от колелото си. Винаги го намазваха с антисептичен крем или му даваха хапче, или пък в редки случаи му биеха инжекция, което напълно и мигновено го освобождаваше от болката.
— Не — отвърна Пазителя и извърна поглед.
Вечерта, накуцвайки, Джонас вървеше към вкъщи и буташе колелото си. Болката от слънчевото изгаряне беше слаба и бързо премина. Но тази не стихваше, макар да не беше непоносима като болката, която бе изпитал на хълма. Джонас се опита да бъде смел.
Помнеше, че ръководителката на общността му беше казала, че трябва да бъде смел.
— Всичко наред ли е, Джонас? — попита баща му на вечеря. — Много си тих тази вечер. Не се ли чувстваш добре? Имаш ли нужда от някакво лекарство?
Но Джонас знаеше правилата. Никакви лекарства за неща, свързани е обучението.
И никакво обсъждане на обучението. Във времето за споделяне на чувства той просто каза, че е уморен, че уроците в училище са били много трудни този ден.
Прибра се рано в стаята си и през затворената врата можеше да чуе как родителите му и сестра му се смеят, докато къпят Гейбриъл.
Те не познават болката, помисли си той. Тази мисъл го накара да се почувства отчайващо самотен. Почеса пулсиращия си крак. Накрая заспа, но отново и отново сънуваше болката и самотата на пустия хълм.
Обучението продължи и всеки ден ставаше все по-мъчително. Болката от счупването започна да му се струва като лек дискомфорт, когато Пазителя започна решително, малко по малко, да му показва дълбоките ужасяващи страдания на миналото. Всеки път той беше така мил да приключи следобеда с някой приятен, изпълнен с цветове спомен — за опънато платно на фона на синьо-зелено езеро, за поляна, изпъстрена с диви цветя, или оранжев залез над планински върхове.
Но това не беше достатъчно, за да смекчи болката, която Джонас започна да опознава.
— Защо — попита той, след като изживя един мъчителен спомен, в който беше изоставен сам и без храна, а гладът предизвикваше болезнени спазми в празния му подут стомах. — Защо ние двамата трябва да пазим тези спомени?
— Те ни дават мъдрост — отвърна Пазителя. — А без мъдрост аз не мога да изпълнявам функцията си да съветвам старейшините, когато ме повикат.
— Но каква мъдрост получаваш от глада? — изстена Джонас. Стомахът му продължаваше да се свива, макар споменът да си бе отишъл.
— Преди години — каза мъжът, — още преди да се родиш, много граждани се обръщаха към Съвета на старейшините с молба да се увеличи броят на ражданията. Искаха на всяка родна майка да бъде възложено да ражда по четири деца, така че населението да се увеличи и да има повече работници.
Джонас кимна.
— Това звучи разумно.
— Идеята беше определени семейства да получават допълнително дете.
Джонас кимна отново.
— Моето може — отбеляза той. — Тази година получихме Гейбриъл. Много е забавно да има трето дете.
— Съветът на старейшините се обърна към мен — продължи Пазителя. — И на тях им се струваше разумно, но беше нова идея и те се нуждаеха от моя съвет.
— И вие се допитахте до спомените си?
— Да — отвърна Пазителя, — и най-яркият спомен, който ме споходи, беше за глад. Дойде от много поколения назад. Векове назад. Населението толкова е нараснало, че навсякъде е върлувал глад. Ужасен продължителен глад. От това последвала война.
Война? Това беше непозната дума, но гладът му беше познат. Несъзнателно, Джонас потърка корема си, спомняйки си мъчителното усещане.
— И вие им разказахте за това?
— Те не искат и да чуват за болка. Просто искат съвет. И аз ги посъветвах да се откажат от идеята.
— Но това е било преди да се родя. Значи доста рядко се обръщат към вас. Само когато… как го казахте? Когато имат проблем, с който никога преди не са се сблъсквали. Кога се случи за последно?
— Спомняш ли си деня, в който над общността прелетя самолет?
— Да. Бях много уплашен.
— Както и те. Бяха се приготвили да го свалят. Но преди това поискаха съвета ми. Казах им да изчакат.
— Но откъде знаехте? Как разбрахте, че пилотът се е заблудил?
— Не знаех. Използвах мъдростта си от спомените. Знаех, че е имало времена в миналото — ужасни времена — когато хората са се избивали едни други от бързане, от страх и това е довело до собственото им унищожение.
Джонас внезапно осъзна нещо.