Момчето въздъхна. Главата му се отпусна отново назад, долната му челюст увисна сякаш от изненада. Празнота замъгли очите му. Той притихна.
Но звуците прииждаха отвсякъде — викове на ранени мъже, които зовяха майките си и молеха за вода и смърт; цвиленето на падналите коне, които надигаха безпомощно глави и биеха във въздуха с копита.
Отдалеч се чуваше грохотът на оръдия. Изтощен от болка, Джонас остана да лежи часове в страховитата смрад, слушайки как мъже и животни умират, и научи какво е война.
Най-накрая, когато разбра, че няма да издържи повече и сам е готов да срещне смъртта си, отвори очи и отново беше на леглото.
Пазителя извърна поглед, сякаш не можеше да понесе онова, което му беше причинил.
— Прости ми — каза той.
16
Джонас не искаше да се връща в Пристройката. Не искаше спомените, не искаше почитта, не искаше мъдростта, не искаше болката. Искаше да си върне детството с ожулените колене и играта на топка. Стоеше сам в дома си, гледайки през прозореца лудуващите деца и възрастните, които се прибираха с велосипедите си след един спокоен работен ден, живеещи обикновен живот без страдания, защото той бе избран, както и другите преди него, да носи това бреме.
Но нямаше право на избор. И се връщаше всеки ден.
В продължение на дни след ужасния спомен за войната Пазителя беше много внимателен с него.
— Има толкова много хубави спомени — припомни му той. Наистина беше така. Джонас бе изживял безброй щастливи мигове с неща, които не бе познавал преди.
Беше видял дете да празнува рождения си ден и така разбра радостта от това да бъдеш отделна личност, да бъдеш специален.
Беше посещавал музеи и бе виждал картини, изпъстрени с всички цветове, които той можеше да разпознае и назове.
В един възторжен ден беше яздил лъскав кафяв кон из поле, ухаещо на тучна трева, и бе слязъл до малък поток, от който двамата пиха студена бистра вода. Той вече знаеше много за животните и когато конят вдигна глава и го побутна нежно по рамото, почувства връзката между човека и животното.
Беше бродил из гори и бе стоял вечер край огъня. Макар чрез спомените да бе научил много за болката от загубата и самотата, бе усетил и удоволствието от усамотението.
— Кой е любимият ви спомен? — попита веднъж той Пазителя, после добави бързо: — Не е нужно все още да ми го предавате. Просто ми го разкажете, за да го очаквам, защото накрая ще трябва да ми го предадете.
Пазителя се усмихна.
— Легни — каза той. — Ще се радвам да ти го предам.
Джонас веднага изпита радост. Понякога му отнемаше време да се ориентира и да разбере къде се намира. Но този път мигновено почувства щастието, с което бе наситен споменът.
Намираше се в стая, пълна с хора. Беше топло и в огнището пламтеше огън. През прозореца можеше да види, че бе вечер и валеше сняг. Пъстроцветни светлини — червени, зелени и жълти — припламваха по клоните на дърво, което странно защо бе поставено в стаята. На масата блещукаха пламъчетата на свещи, поставени в позлатен свещник. Наоколо се носеше ароматът на нещо вкусно, което се готвеше, и се чуваше тих смях. На пода лежеше златисто куче. Под дървото имаше пакети, опаковани в ярка хартия и завързани с блестящи панделки. Едно малко дете започна да взима пакетите и да ги подава на хората в стаята — на други деца, на двама възрастни, които очевидно бяха техни родители, и накрая на двама стари, които се усмихваха тихо на едно канапе.
Хората започнаха един по един да развързват панделките и да разопаковат ярките пакети. Отваряха ги, а вътре откриваха играчки, дрехи и книги. Някои пищяха от радост и се прегръщаха едни други.
Малкото дете отиде и седна в скута на старата жена, тя го залюля и притисна бузата си в неговата.
Джонас отвори очи и остана да лежи отпуснат, наслаждавайки се на топлия и приятен спомен. В него се съдържаха всички неща, които се бе научил да цени.
— Какво почувства? — попита го Пазителя.
— Топлота — отвърна Джонас — и щастие. Видях… нека помисля. Семейство. Празнуваха нещо като празник. И нещо друго… не мога да се досетя за думата.
— Ще се досетиш.
— Кои бяха старите хора? Защо бяха там. — Това най-много бе объркало Джонас. старите от общността никога не напускаха дома, който специално им бяха определили и където толкова добре се грижеха за тях и ги уважаваха.
— Наричали са ги дядо и баба.