— Церемонията на дванайсетгодишните — прошепна тя със страхопочитание. Дори най-малките деца на възрастта на Лили знаеха, че това им предстои.
— Радвам се, че сподели с нас чувствата си — рече баща му.
— Лили — каза майка му и й направи знак с глава. — Сега върви и си облечи пижамата. Аз и баща ти ще останем, за да поприказваме с Джонас още малко.
Лили въздъхна, но послушно слезе от стола си.
— Личен разговор? — попита тя.
Майка й кимна.
— Да — отвърна тя, — този разговор ще бъде само с Джонас.
2
Джонас гледаше как баща му си налива чаша току-що приготвено кафе и чакаше.
— Знаеш ли — каза баща му най-накрая, — когато бях малък, и за мен всеки декември беше много вълнуващ. Сигурен съм, че и ти, и Лили се чувствате така. Декември носи такива промени.
Джонас кимна. Можеше да си спомни всяка церемония до момента, когато бе може би четиригодишен. По-ранните се бяха изтрили от паметта му. Но той си спомняше първия декември на Лили. Спомняше си деня, в който я получиха; деня, в който й дадоха име; деня, в който тя стана едногодишна.
Церемонията на едногодишните винаги беше шумна и забавна. Всеки декември новите деца, родени през изминалата година, ставаха едногодишни — всички едновременно. Обикновено в групата бяха петдесет деца, ако нямаше някое освободено. Детегледачите, които се бяха грижили за тях от раждането им, ги извеждаха на сцената. Някои вече ходеха, клатушкайки се на нестабилните си крачета, други още ги носеха на ръце, увити в пелени, защото бяха само на няколко ДНИ.
— Най-много обичам именуването — каза Джонас.
Майка му кимна с усмивка.
— В годината, когато взехме Лили — ние, разбира се, знаехме, че ще получим нашето момиче, защото бяхме подали молба и тя беше одобрена — непрестанно се чудех какво ли ще бъде името й.
— Надзърнах в основния списък за тазгодишната церемония — призна баща му. — Комитетът винаги го изготвя предварително, и то точно в Центъра за детски грижи. Между другото — вметна той, — чувствам се малко гузен заради това. Но днес следобед отидох в офиса да проверя дали вече е готов. Беше там и потърсих номер трийсет и шест — това е малкото момче, за което ви говорих — защото сметнах, че ако го наричам по име, това ще подпомогне развитието му. Само когато сме насаме, разбира се, когато няма никой наоколо.
— Намери ли го? — попита Джонас. Беше очарован. Не изглеждаше ужасно прегрешение, но фактът, че баща му изобщо беше нарушил правило, го изпълни със страхопочитание. Погледна към майка си, която отговаряше за спазването на правилата, и почувства облекчение, когато я видя да се усмихва.
Баща му кимна.
— Името му — ако не бъде освободен, разбира се — ще бъде Гейбриъл. Аз му го прошепвам, когато го храня на всеки четири часа и във времето за упражнения и игра, когато никой не може да ме чуе. Всъщност наричам го Гейб — каза той и се усмихна.
— Гейб — повтори Джонас. — Хубаво име.
Макар Джонас да бе едва петгодишен, когато получиха Лили и научиха името й, той си спомняше възбудата в дома им и разговорите между майка му и баща му: как ли ще изглежда, каква ще бъде, как ще се чувства във вече установеното им семейство. Спомни си как се изкачи по стъпалата към сцената с родителите си. Тогава баща му не стоеше сред детегледачите, защото щеше да получи своето ново дете.
Спомни си как майка му взе сестра му в ръцете си, докато отговорникът по имената четеше удостоверението пред събралите се семейства: — ново дете номер двадесет и три — Лили.
Спомни си и радостта в очите на баща си, и думите му:
— Това е една от любимките ми. Надявах се да бъде тя.
Тълпата ръкопляскаше и Джонас се усмихваше. Той беше харесал името на сестра си. Лили се беше разбудила и размахваше малката си ръчичка. После слязоха от сцената, за да отстъпят място на следващото семейство.
— Когато бях единайсетгодишен като теб, Джонас — каза сега баща му, — очаквах с нетърпение Церемонията на дванайсетгодишните. Онези два дни ми се струваха безкрайни. Спомням се, че се радвах на едногодишните, но не ме беше много грижа за другите церемонии, освен тази на сестра ми. Тя ставаше деветгодишна и получи велосипеда си. Аз вече я бях научил да кара моя, въпреки че не беше позволено.
Джонас се засмя. Това беше едно от малкото правила, които не се взимаха много на сериозно и почти винаги биваха нарушавани. Всички деца получаваха велосипеди, когато преминаваха в групата на деветгодишните, преди това не им беше позволено да ги карат. Но почти винаги по-големите братя и сестри учеха тайно по-малките. Джонас вече си мислеше да започне да учи Лили.