В този неочакван почивен ден той се чувстваше щастлив както винаги в почивните дни. Но този път щастието му беше по-дълбоко от всякога. Мислейки си както обикновено за прецизността на езика, Джонас осъзна, че емоциите му вече имат друга дълбочина. Това не бяха чувствата, които се обсъждаха вечер във всеки дом в комуната.
„Почувствах силен гняв днес, защото едно дете наруши правилата на площадката за игра“, бе казала наскоро Лили, свивайки ръката си в юмрук, за да покаже яростта си. Членовете на семейството — в това число и Джонас — бяха обсъдили възможните причини за нарушаването на правилата и бяха обяснили на Лили защо трябва да проявява разбиране, докато накрая юмручето й се отпусна и гневът й се стопи.
Но тя не беше изпитала гняв, осъзнаваше сега Джонас. Обикновена нетърпеливост и раздразнение, това беше изпитала. Беше убеден в това, защото вече познаваше гнева. В спомените се беше сблъсквал с жестокост и несправедливост и им беше отвръщал с гняв, който се надигаше с такава ярост в него, че мисълта да го обсъжда спокойно на вечеря беше немислима.
„Почувствах се тъжна днес“, бе споделила майка му и те я бяха утешили.
Но Джонас вече беше изпитвал тъга. Беше изпитвал истинска скръб. Знаеше, че подобни чувства е трудно да бъдат потушени. Те бяха дълбоки и не беше нужно да се обсъждат. Те се изживяваха. И ето днес той изживяваше истинско щастие.
— Ашър! — Съзря колелото на приятеля си, полегнало на една страна в края на площадката за игра. Наоколо по земята бяха пръснати и други колела. В почивните дни правилата за реда можеха да бъдат пренебрегвани.
Той спря и захвърли колелото си до останалите.
— Хей, Аш! — извика той, оглеждайки се наоколо. Изглежда, на площадката нямаше никого. — Къде си?
— Пфиу! — долетя нечий детски глас иззад близкия храст. — Бам! Бам! Бам! — Едно момиче от групата на единайсетгодишните, на име Таня, тръгна несигурно напред от мястото, където се криеше, и театрално се хвана за корема, като се препъваше, клатушкаше и стенеше.
— Улучи ме — извика тя и падна ухилена на земята.
— Бам!
Застанал край площадката, Джонас разпозна гласа на Ашър. Видя приятелят му да се прицелва с въображаемо оръжие в ръка, втурвайки се от едно дърво към друго.
— Бам! На огневата линия си, Джонас! Пази се!
Джонас отстъпи. Отиде зад колелото на Ашър и се сви там така, че да не го виждат. Той често беше играл на тази игра с другите деца — игра на добри и лоши, безобидно развлечение, което им помагаше да изразходват енергията си и приключваше в мига, в който някой легнеше в нелепа поза на земята.
Никога преди не я беше разпознавал като игра на война.
— Атака! — Викът дойде иззад малък склад, където се държаха съоръженията за игра. Три деца се спуснаха напред, въображаемите им оръжия бяха в позиция за стрелба.
От другата страна на площадката долетя друг вик:
— Контраатака!
Нова група деца — сред които и Фиона — изникнаха от скривалищата си и хукнаха из площадката, стреляйки приведени. Някои от тях изведнъж замираха и се хващаха с неестествени жестове за гърдите или рамото, преструвайки се на простреляни. После падаха на земята, едва сдържайки смеха си.
В Джонас се надигна вълна от емоции. Изведнъж той осъзна, че върви през площадката.
— Улучих те, Джонас! — извика Ашър иззад едно дърво. — Бам! Отново те улучих!
Джонас стоеше сам в центъра на площадката. Няколко от децата вдигнаха глави и се взряха неспокойно в него. Атакуващите армии спряха огъня, излязоха иззад укритията си и зачакаха какво ще последва.
В съзнанието си Джонас отново видя лицето на умиращото момче на фронта, което го молеше за вода. Изведнъж почувства, че се задушава.
Едно от децата вдигна въображаемото си оръжие и се опита да го ликвидира. „Пфиу!“ След това всички замлъкнаха неловко и единственият звук, който се чуваше, беше от накъсаното дишане на Джонас. Той се опитваше да не заплаче.
После, след като нищо не се случи и нищо не се промени, децата се спогледаха нервно и си тръгнаха. Той чу как изправят колелетата си и потеглят.
Останаха само Ашър и Фиона.
— Какво има, Джонас? Това беше само игра — каза Фиона.
— И ти я провали — добави Ашър раздразнено.
— Не играйте повече на тази игра — помоли Джонас.
— Аз съм този, който се обучава за помощник координатор на забавленията — отбеляза Ашър гневно. — Ти не си спелиацист в областта на игрите.
— Специалист — поправи го автоматично Джонас.
— Все едно. Не можеш да ни казваш на какво да играем, дори и да си новият Пазител. — Ашър се сепна. — Извинявай, че не ти отдадох нужното уважение — промърмори той.