Татко изпухтя.
— Лили — каза той, — време е за лягане.
18
— Пазителю — попита Джонас на следващата сутрин, — някога мислили ли сте за освобождаване?
— Имаш предвид моето или общото понятие освобождаване!
— И двете, предполагам. Извин… искам да кажа, че не се изразих ясно. Но не зная какво точно имах предвид.
— Изправи се. Не е нужно да лежиш, докато разговаряме. — Джонас, който вече се беше настанил на леглото, когато въпросът изникна в ума му, се надигна. — Като че ли често мисля за това — каза Пазителя. — Мисля за освобождаването си, когато ме измъчва силна болка. Понякога ми се иска да подам молба за това. Но не ми е позволено, преди да обуча новия Пазител.
— Мен — добави Джонас мрачно. Той избягваше да мисли за деня, в който обучението му щеше да приключи и той щеше да стане новият Пазител. Беше му ясно колко труден ще бъде животът му, независимо от цялата почит, която щеше да получава.
— Аз също не мога да подам молба за освобождаване — отбеляза Джонас, — имаше го в списъка с правилата, който получих.
Пазителя се засмя горчиво.
— Зная това. Създадоха тези правила след провала преди десет години.
Джонас многократно беше слушал за този провал, но все още не знаеше какво се беше случило.
— Пазителю, кажете ми какво стана тогава. Моля ви.
Пазителя сви рамене.
— Първоначално всичко вървеше нормално. Изборът на Пазител мина гладко. Проведе се церемонията и той беше обявен. Публиката го приветства, както приветства и теб. И новият Пазител беше объркан и уплашен точно като теб.
— Родителите ми ми казаха, че е била момиче.
Пазителя кимна.
Джонас се замисли за любимата си приятелка Фиона и потръпна. Не би искал това нежно момиче да изпита страданията, които той бе изпитал, приемайки спомените.
— Каква беше тя? — попита той.
Пазителя изглеждаше натъжен.
— Беше забележителна млада дама. Спокойна и ведра. Интелигентна, изпълнена с желание да се учи. — Той разтърси глава и си пое дълбоко въздух. — Знаеш ли, Джонас, когато тя дойде при мен в тази стая, когато ми се представи, за да започне обучението й…
Джонас го прекъсна с въпрос.
— Можете ли да ми кажете името й? Родителите ми казаха, че то не трябва да се споменава повече в общността. Но не можете ли да го кажете само на мен?
Пазителя въздъхна тежко, сякаш изричането на името й щеше да му причини болка.
— Казваше се Розмари — рече той най-накрая.
— Розмари. Хубаво име.
Пазителя продължи.
— Когато дойде за пръв път при мен, тя седна там на стола, където седна и ти първия ден. Беше нетърпелива, развълнувана и малко уплашена. Разговаряхме. Опитах се да й обясня нещата, доколкото мога.
— Както и на мен.
Пазителя се усмихна печално.
— Всичко това е трудно да се обясни, защото е отвъд вашия опит. Но аз се опитах. И тя слушаше внимателно. Спомням си, че очите й горяха.
Изведнъж мъжът вдигна поглед.
— Джонас, предадох ти един спомен, за който ти казах, че ми е любим. Сещаш ли се? Стаята със семейството?
Джонас кимна. Нима би могъл да го забрави.
— Да — отвърна той. — Беше изпълнен с онова прекрасно чувство. Казахте ми, че това е любов.
— Тогава ще разбереш какво изпитвах към Розмари. Беше любов — каза Пазителя. — Обичах я. Изпитвам същото и към теб.
— Какво се случи с нея? — попита Джонас.
— Обучението й започна. Възприемаше добре спомените, също като теб. Беше толкова ентусиазирана. Толкова възхитена от това, че преживява нови неща. Спомням си смеха й…
Гласът му потрепери и заглъхна.
— Какво се случи? — попита отново Джонас. — Моля ви, кажете ми?
Пазителя затвори очи.
— Сърцето ми се късаше, че трябва да й предавам и болката. Но това ми беше работата. Трябваше да го сторя, както го сторих и с теб.
Настъпи тишина. Джонас чакаше. Най-накрая Пазителя заговори отново:
— Всичко продължи пет седмици. Предавах й щастливи спомени: возене на виенско колело, игра с котенце, пикник… Понякога и предавах спомен само за да я накарам да се засмее. Така се радвах да слушам смеха й в тази стая, която винаги е била толкова тиха. Но тя беше като теб, Джонас. Искаше да преживее всичко. Знаеше, че това е нейната отговорност. И затова ме помоли за по-тежки спомени.
Джонас затаи дъх.
— Не сте й показали войната, нали? Не и през първите пет седмици.