Пазителя разтърси глава и въздъхна.
— Не. Не я запознах и с физическата болка. Но й предадох самота. И загуба. Предадох й спомена на дете, отнето от родителите му. С това започнах. Но тя излезе от спомена опустошена.
Джонас преглътна. Розмари и нейният смях бяха започнали да му се струват съвсем реални и той си я представи как гледа потресена от леглото на спомените.
Пазителя продължи:
— Затова позабавих нещата и започнах да й предавам повече приятни спомени. Но веднъж щом научи за болката, всичко се промени. Можех да го видя в очите.
— Може би не е била достатъчно смела? — предположи Джонас.
Пазителя не отговори.
— Тя настоя да продължа, да не я щадя. Каза, че това е нейният дълг. И аз знаех, че беше права. Но не можех да я гледам как изпитва физическа болка. Затова й предадох други страдания. Бедност, глад, страх. Трябваше да го направя, Джонас, това ми беше работата. И тя беше избрана. — Пазителя го погледна умолително.
Джонас погали ръката му. — Най-накрая един следобед приключихме обучението за деня. Беше доста мъчително. Както правя и с теб, опитах се да завърша с нещо весело и ведро. Но дните на смях си бяха вече отишли. Тя стоеше тиха и вглъбена, сякаш вземаше някакво решение. После дойде при мен и ме обгърна с ръце. Целуна бузата ми. — Пазителя докосна страната си, връщайки си спомена за целувката на Розмари отпреди десет години.
— Този ден тя си тръгна, напусна стаята и повече не се върна. Но не се бе прибрала и в дома си. Бях уведомен по високоговорителя, че е отишла право при старейшините и е помолила да бъде освободена.
— Но правилата не позволяват! Онзи, който се обучава за Пазител, не може да иска освобо…
— Това е в твоите правила, Джонас. Но в нейните го нямаше. Тя помоли за освобождаване и не можеха да й откажат. Никога повече не я видях.
Значи това беше провалът, помисли си Джонас. Разбираше защо Пазителя бе толкова покрусен. Но в крайна сметка не му се стори толкова ужасно събитие. Той, Джонас, никога не би постъпил по този начин, не би поискал освобождаване, колкото и да беше трудно обучението му. Пазителя имаше нужда от заместник и той бе избран.
Внезапно му хрумна една мисъл. Розмари е била освободена в много ранен етап на обучението си. Ами ако нещо се случеше с него? Той пазеше у себе си спомени от цяла година обучение.
— Пазителю — каза той, — знам, че не мога да моля за освобождаване. Но ако нещо се случи, например инцидент? Ако падна в реката, както стана с малкия Кейбъл? Това, разбира се, е нелепо, защото съм добър плувец.
Но ако не можех да плувам и падна в реката? Тогава няма да има нов Пазител, а вие вече ще сте ми предали огромен брой важни спомени, така че даже и да изберат нов, спомените вече ще са си отишли. Освен онези, които ще са останали у вас. И после ако… — изведнъж избухна в смях. — Говоря като сестра си Лили.
Пазителя го погледна сериозно.
— Просто стой далеч от реката, приятелю — каза той. — Общността загуби Розмари след пет седмици обучение и това предизвика истинска катастрофа. Не знам какво ще правят, ако загубят и теб.
— Защо катастрофа?
— Мисля, че веднъж ти споменах — припомни му Пазителя, — че когато тя си отиде, спомените се върнаха при хората. Ако случайно някога паднеш в реката, Джонас, спомените ти няма да се изгубят с теб. Те са вечни, Розмари беше с мен само тези пет седмици и повечето й спомени бяха хубави. Но имаше няколко ужасни — онези, които я съкрушиха. За известно време същото преживя и общността. Всички тези чувства! Те никога преди не бяха изпитвали нищо подобно. Аз самият бях опустошен от собствената си мъка и от усещането си за провал, че дори не се опитах да им помогна да преодолеят тяхната. Освен това бях изпълнен с гняв. — Пазителя замълча и се замисли. — Знаеш ли — каза той накрая, — ако те изгубят сега, след цялото ти обучение, те ще получат всички спомени, които пазиш в себе си.
Джонас направи гримаса.
— Това ще ги съсипе.
— Определено. Няма да могат да се справят сами.
— Аз самият се справям единствено защото вие ми помагате — отбеляза Джонас.
Пазителя кимна.
— Предполагам — каза той бавно, — че бих могъл…
— Бихте могли какво?
Пазителя остана известно време дълбоко замислен, сетне каза:
— Ако паднеш в реката, предполагам, че бих могъл да помогна на цялата общност, така както помагам на теб. Това е интересна идея. Трябва да помисля още малко. Може би отново ще го обсъдим. Но не сега. Радвам се, че плуваш добре, Джонас, но стой далеч от реката. — Мъжът се засмя, но смехът му прозвуча горчиво. Мислите му, изглежда, бяха някъде другаде, а погледът му беше угрижен.