19
Джонас погледна часовника. Винаги имаха толкова много работа, че двамата с Пазителя рядко успяваха просто да поседят като сега и да поговорят.
— Съжалявам, че ви изгубих толкова много време с въпросите си — каза Джонас. — Подхванах тази тема, защото днес баща ми трябва да освободи ново дете. Трябва да избере единия от двама близнаци и да освободи другия. Правят избора, като измерват теглото им. — Джонас отново погледна часовника. — Всъщност предполагам, че вече е приключил. Мисля, че беше сутринта.
На лицето на Пазителя се изписа напрегнато изражение.
— Иска ми се да не го правят — прошепна той тихо, сякаш на себе си.
— Ами, тогава ще има съвсем еднакви хора в общността! Помислете си колко ще е объркващо. — Джонас се засмя. — Ще ми се да мога да го видя освобождаването — добави той. Щеше да му бъде приятно да наблюдава как баща му изпълнява церемонията, как изкъпва по-малкото дете и го успокоява. Той беше толкова нежен.
— Можеш да гледаш — отбеляза Пазителя.
— Не — отвърна Джонас. — Никога не позволяват на деца да гледат. Много е поверително.
— Джонас — каза Пазителя, — знам, че си прочел внимателно правилата, свързани е обучението ти. Не си ли спомняш, че ти е позволено да питаш всекиго за всичко?
Джонас кимна.
— Да, но…
— Джонас, когато времето ни заедно приключи, ти ще бъдеш новият Пазител. Можеш да четеш книгите, ще имаш спомените. Ще имаш достъп до всичко. Това е част от обучението ти. Ако искаш да наблюдаваш освобождаване, просто трябва да го заявиш.
Джонас сви рамене.
— Е, тогава може би ще го направя. Но вече е твърде късно. Сигурен съм, че беше планирано за сутринта.
— Сигурно не знаеш, но всички поверителни церемонии се записват. Записите се съхраняват в Залата на закритите документи. Искаш ли да видиш днешното освобождаване?
Джонас се подвоуми. Боеше се, че на баща му не би харесало да гледа нещо толкова поверително.
— Мисля, че трябва да го сториш — каза Пазителя строго.
— Добре тогава — съгласи се Джонас. — Какво трябва да направя.
Пазителя се надигна от стола си, отиде до високоговорителя на стената и включи предавателя.
Веднага прозвуча глас.
— Да, Пазителю. С какво мога да ви помогна?
— Бих искал да видя сутрешното освобождаване на единия от близнаците.
— Един момент, Пазителю. Благодаря ви за инструкциите.
Джонас наблюдаваше екрана над редицата от бутони. В началото по бялото поле потрепнаха накъсани зигзагообразни линии. След това се появиха някакви цифри, после дата и час. Той беше впечатлен и изненадан, че ставащото пред очите му е възможно.
Изведнъж на екрана се появи малка стая без прозорци. В нея нямаше почти нищо, с изключение на едно легло, шкаф и маса с някакви прибори — Джонас разпозна теглилката, беше виждал такава по време на доброволните си часове в Центъра за детски грижи. Подът беше покрит със светъл килим.
— Това е най-обикновена стая — отбеляза Джонас. — Мислех си, че се провежда в голяма зала като в Дома на старите. Там всички присъстват на церемонията по освобождаването. Но предполагам, че щом се освобождава новородено…
— Шшшшт — прекъсна го Пазителя, без да откъсва очи от екрана.
Бащата на Джонас, облечен в униформата си, влезе в стаята, носейки мъничко новородено дете, повито в мека пелена. Последва го униформена жена, носеща друго новородено, повито по същия начин.
— Това е татко — Джонас осъзна, че шепне, сякаш за да не събуди бебетата. — А жената с него е асистентката му. Тя скоро ще приключи обучението си.
Двамата детегледачи развиха пелените и положиха близнаците на леглото. Бяха голички и Джонас видя, че са момченца.
Той наблюдаваше като хипнотизиран как баща му повдига внимателно едното дете, а после и другото, за да ги претегли. После чу смеха му.
— Добре — каза баща му, — за момент си помислих, че и двете ще тежат еднакво. Тогава щяхме да имаме проблем. Но това — подаде едното бебе на асистентката си, след като току-що го беше повил — тежи три килограма и е по-голямо. Така че можете да го изкъпете и да го облечете, а след това го върнете обратно в центъра.
Жената взе новороденото и излезе през вратата.
Джонас гледаше как баща му поставя потрепващото ново дете на леглото.
— А ти, приятелю, си само два килограма и половина. Дребосъче.