— Ще се погрижа за това, сър. Благодаря ви за инструкциите — каза гласът.
— Ще се погрижа за това, сър. Ще се погрижа за това, сър — произнесе Джонас с хладен сарказъм в гласа си. — Ще направя всичко, което пожелаете, сър. Ще убивам хора, сър. Стари хора? Малки новородени деца? Ще се радвам да ги убия, сър. Благодаря ви за инструкциите, сър. С какво мога да ви помо… — изглежда, не беше в състояние да спре.
— Чуй ме, Джонас. Те не са виновни. Не знаят нищо.
— Това ми го казахте и преди.
— Казах го, защото е вярно. Това е начинът, по който живеят. Това е животът, който са създали за тях. Същият, който щеше да живееш и ти, ако не беше избран за мой заместник.
— Но той ме е излъгал — изплака Джонас.
— Това му е било наредено да направи. Той не знае какво друго би могъл да стори.
— Ами вие? И вие ли ме лъжете? — почти изкрещя Джонас.
— Разрешено ми е да лъжа. Но теб никога не съм те лъгал.
Джонас се втренчи в него.
— Винаги ли е така при освобождаването? При хората, които са нарушили три пъти правилата? При старите? И тях ли ги убиват?
— Да, така е.
— Ами Фиона. Тя обича старите! Обучават я да се грижи за тях. Тя знае ли вече? Какво ще прави като разбере? Как ще се чувства? — Джонас избърса сълзите си с опакото на ръката.
— Фиона вече е обучена в изкуството на освобождаването — отвърна Пазителя. — И червенокосата ти приятелка е много изпълнителна в работата си. Чувствата не са част от живота, на който е научена.
Джонас обви ръце около тялото си и започна да се поклаща напред-назад.
— Какво да правя? Не мога да се върна! Не мога!
Пазителя се изправи.
— Първо ще поръчам вечерята ни. След това ще се храним.
— А след това какво, ще споделяме чувства ли? — Джонас осъзнаваше, че отново говори със зъл саркастичен тон, но му беше трудно да се овладее.
Пазителя се засмя мрачно.
— Джонас, аз и ти сме единствените, които изпитваме някакви чувства. И ги споделяме вече почти година.
— Извинете ме, Пазителю — каза Джонас отчаяно. — Не исках да бъда груб и да ви обидя. Не и вас.
Пазителя разтри скованите рамене на Джонас.
— И след като хапнем — продължи той, — ще направим план.
Джонас го погледна объркано.
— План за какво. Няма за какво. Няма какво да направим. Винаги е било така. Преди мен, преди вас, преди онези преди вас. И преди, преди, преди тях — изрече той стандартната фраза.
— Джонас — заговори Пазителя след малко, — вярно е, че нещата изглеждат сякаш винаги са били такива. Но спомените ни показват, че това не е вярно. Някога хората са имали чувства. Ние знаем това. Знаем, че са изпитвали емоции като гордост, скръб и…
— … и любов — добави Джонас, мислейки си за сцената със семейството, която така го беше впечатлила. — И болка — спомни си той отново за войника.
— Най-лошото в спомените не е болката, а самотата. Те трябва да се споделят с някого.
— И вие започнахте да ги споделяте с мен — каза Джонас, опитвайки се да разведри Пазителя.
— Така е. И последната година, прекарана с теб, ме накара да осъзная, че нещата трябва да се променят.
Много отдавна си мисля за това, но ми се струваше толкова безнадеждно. Сега за пръв път смятам, че има начин. Ти ми го подсказа само… — Пазителя погледна часовника — само преди два часа.
Джонас го гледаше и слушаше.
Беше вече късна нощ. Те говореха, и говореха. Джонас седеше увит в една мантия на Пазителя, каквато носеха само старейшините.
Беше възможно — онова, което бяха планирали. Но само възможно. Ако се провалеше, най-вероятно щеше да бъде убит.
Но какво значение имаше? Ако останеше тук, животът му нямаше да има никакъв смисъл.
— Да — каза той на Пазителя, — ще го направя. Мисля, че мога да го направя. Във всеки случай ще се опитам. Но искам да дойдете с мен.
Пазителя поклати глава.
— Джонас — каза той, — поколение след поколение общността е разчитала на Пазителя да пази паметта й вместо нея. През последната година аз ти предадох много спомени и не мога да си ги върна обратно. Така че, ако успееш да избягаш, тръгнеш ли си веднъж, знаеш, че не може да се върнеш.
Джонас кимна сериозно. Това го ужасяваше най-много.
— Да — отвърна той, — зная. Но ако дойдете с мен…
Пазителя поклати глава и с жест го помоли да замълчи. После пак заговори:
— Ако си тръгнеш, ако стигнеш отвъд, ако стигнеш Другаде, общността ще трябва сама да носи бремето на твоите спомени. Мисля, че ще се справят и ще придобият някаква мъдрост. Но ще бъде отчайващо трудно за тях. Когато изгубихме Розмари преди десет години и спомените й се върнаха при хората, те изпаднаха в паника. А бяха толкова малко, в сравнение с твоите. Когато спомените ти се върнат в общността, хората ще се нуждаят от помощ. Спомни си как ти помагах, когато ти започна да ги получаваш.