Пазителя се бе усмихнал. За пръв път след многото месеци, прекарани заедно, Джонас го бе видял искрено щастлив.
— Името й беше Розмари — бе казал Пазителя.
21
„Ще се получи. Не може да не проработи“, повтаряше си Джонас през целия ден.
Но вечерта всичко се промени. Целият план, всички неща, които така подробно бяха обмислили, се провалиха.
Същата вечер Джонас беше принуден да избяга. Той излезе от дома си малко след като се смрачи и общността притихна. Беше ужасно опасно, защото някои от работещите екипи все още бяха наоколо, но той вървеше тихо, промъквайки се крадешком край сенките на притъмнелите жилища и пустия Централен площад към реката. Оттатък площада на фона на нощното небе можеше да види Дома на старите с Пристройката зад него. Но не можеше да спре. Нямаше време. Всяка минута беше ценна и с всяка минута той се отдалечаваше все повече от общността.
Мина приведен по моста, въртейки равномерно педалите. Отдолу се плискаше тъмната вода.
Странно, но не изпитваше никакъв страх, дори не съжаляваше, че напуска общността. Но изпита дълбока тъга, че оставя най-близкия си приятел. Знаеше, че трябва да бъде абсолютно тих, но с ума и сърцето си извика, надявайки се, че със способността си да чува отвъд Пазителя ще разбере, че Джонас се е сбогувал с него.
Случи се на вечеря. Членовете на семейството се хранеха заедно както обикновено, Лили бърбореше, майка му и баща му разказваха (и лъжеха, Джонас вече не съмняваше в това) как са прекарали деня. Край тях Гейбриъл си играеше весело на пода, бърборейки с бебешкия си глас и поглеждаше радостно към Джонас, очевидно доволен, че той отново е у дома след неочакваното си отсъствие.
Баща му погледна надолу към детето.
— Забавлявай се, дребосъче — каза той. — Това е последната ти вечер като наш гост.
— Какво имаш предвид? — попита Джонас.
Баща му въздъхна разочаровано.
— Нали видя като си дойде тази сутрин, че Гейбриъл не беше вкъщи. Прекара нощта в Центъра. Изглеждаше добра възможност да опитаме, след като теб те нямаше. Досега спеше толкова спокойно.
— Не беше ли добра идея? — попита майка му съчувствено.
— Меко казано. — Баща му се засмя мрачно. — Било е направо катастрофа. Плакал е цяла нощ. Нощният екип не е могъл да се справи. Когато пристигнах, бяха наистина изтощени.
— Ах ти, непослушно човече — скара се шеговито Лили на ухиленото бебе на пода.
— Така че — продължи баща му, — трябваше да вземем решение. Дори аз гласувах за освобождаването на Гейбриъл на събранието този следобед.
Джонас остави вилицата си и се втренчи в баща си. — Освобождаване? — попита той.
Баща му кимна.
— Определено направихме всичко по силите си, нали?
— Да, така е — съгласи се майка му.
Лили също кимна.
Джонас се опита да овладее гласа си.
— Кога? — попита той. — Кога ще бъде свободен?
— Това ще е първото нещо, което ще направим утре сутрин. Ще трябва да започнем приготовленията за Церемонията по именуването, така че решихме да приключим с това. Утре ще си кажем „Довиждане, Гейб“ — каза баща му със сладкия си мелодичен глас.
Джонас прекоси реката, спря се за миг и погледна назад. Общността, в която беше преминал целият му живот, сега бе зад гърба му. На зазоряване обикновеният подреден живот щеше да продължи без него. Животът, в който никога не се случваше нищо неочаквано. Или пък необикновено. Или неудобно. Живот без цветове, без болка, без минало.
Той продължи решително по пътя. Не беше безопасно да губи време, обръщайки се назад. Помисли си за всички правила, които бе нарушил досега — ако го заловяха, с него беше свършено.
Първо, беше напуснал жилището си през нощта. Сериозно нарушение.
Второ, бе откраднал от общността — също много сериозно нарушение, макар да бе взел само остатъци от храна, оставени пред вратите, за да бъдат събрани.
Трето, беше откраднал велосипеда на баща си. Беше се спрял нерешително в тъмнината — не искаше нищо, което принадлежи на баща му, и същевременно не беше уверен, че ще може да кара такова голямо колело.
Но му беше нужно, тъй като имаше детска седалка отзад.
Защото беше взел Гейбриъл със себе си.
Можеше да усети как малката главичка го побутва по гърба, подскачайки леко при движението. Вързано за седалката, детето спеше дълбоко. Преди да тръгнат, Джонас беше поставил ръцете си на гърба му и му бе предал най-успокояващия си спомен — за бавно люлеещ се хамак под палмовите дървета на някакъв остров и упойния звук на водата, която се плискаше ритмично на близкия плаж в нощта. Докато споменът преминаваше от него в Гейб, можеше да усети как сънят на детето става по-спокоен и дълбок. Дори не помръдна, когато Джонас го взе от креватчето и го постави на седалката.