Знаеше, че остават само няколко часа, преди да разберат за бягството му. Така че въртеше упорито педалите, надявайки се умората да не го забави. Не остана време да получи спомените за сила и кураж, които Пазителя трябваше да му предаде. Разчиташе само на онова, което вече имаше, и се надяваше да му бъде достатъчно.
Заобикаляше притихналите общности, които срещаше по пътя си. Постепенно разстоянията между тях се увеличиха и той пътуваше сам в пустошта. Първоначално краката го боляха, а после престана да ги чувства.
На зазоряване Гейбриъл се размърда. Минаваха през усамотена местност, от двете страни на пътя полетата се редуваха с редки горички. Джонас видя един поток и тръгна към него през обраслата неравна ливада. Гейбриъл, вече напълно буден, се кикотеше, докато колелото го подрусваше нагоре-надолу.
Джонас развърза детето, свали го от велосипеда и го наблюдаваше как с любопитство изследва тревите и клонките. Внимателно скри колелото в гъстия храсталак.
— Закуска, Гейб! — извика той и нахрани детето, после самият той хапна малко. Напълни с вода от потока чашата, която беше взел със себе си, и я поднесе към устата на Гейб. После пи и той и седна край потока, наблюдавайки го как си играе.
Беше изтощен. Трябваше да поспи, за да си починат мускулите му и да се подготви за следващото изтощително нощно пътуване. Нямаше да е безопасно да се придвижват през деня. Скоро щяха да започнат да ги търсят.
Намери удобно място, скрито дълбоко в храсталаците, взе детето и легна. Гейбриъл се бореше и жизнерадостно се кискаше, смятайки, че си играят както някога у дома, когато Джонас го гъделичкаше.
— Съжалявам, Гейб — каза Джонас. — Зная, че е сутрин и че току-що си се събудил. Но трябва да поспим.
Той прегърна малкото телце, потри гръбчето му и му зашепна успокоително. После притисна плътно ръцете си в него и му предаде спомен за дълбоко изтощение. След миг главата на Гейбриъл клюмна върху гърдите му.
Двамата бегълци спаха през целия първи опасен ден.
Най-ужасяващото нещо бяха самолетите. Джонас вече беше загубил представа колко дни са минали от бягството им. Пътуването минаваше в определен ред: сън сред дърветата и гъсталаците през деня, търсене на вода, внимателното разделяне на хранителните запаси, допълнени с онова, което успяваше да намери в полето. И безкрайни часове на колелото нощем.
Мускулите на краката му бяха заякнали. Боляха го, когато лягаше да спи, но бяха по-силни и все по-рядко му се налагаше да си почива. Понякога спираше, сваляше Гейбриъл от велосипеда, за да се раздвижат, и двамата тичаха по пътя или през полето в тъмнината. Но когато се върнеха и той вържеше търпеливото дете за седалката, краката му отново бяха готови да въртят педалите. Вече имаше достатъчно сили и не се нуждаеше от онова, което щеше да му предаде Пазителя.
Но когато дойдоха самолетите, му се искаше да бе получил кураж.
Знаеше, че това са разузнавателни самолети. Летяха толкова ниско, че звукът на двигателите им го будеше. И понякога, поглеждайки боязливо нагоре, почти виждаше лицата на разузнавачите.
Знаеше, че не различават: цветовете и че кожата им и златистите къдрици на Гейбриъл за тях не са нищо повече от сиви петна сред безцветния шубрак. Но си спомняше от часовете по наука и технологии, че разузнавателните самолети използват датчици за топлина, които могат да засекат две живи тела в храстите. Затова, щом чуеше звука на самолетен двигател, Джонас се пресягаше към Гейбриъл и му предаваше спомен за сняг, оставяйки част от него и за себе си. Двамата ставаха студени, а щом самолетите отминеха, те трепереха прегърнати, докато заспят отново.
Понякога, докато предаваше спомените си на Гейбриъл, Джонас усещаше, че те са по-слаби отпреди. На това се беше надявал и това бяха планирали с Пазителя — с отдалечаването си от общността щеше да остави паметта си на хората. Но сега, когато дойдоха самолетите, той се опитваше да задържи онова, което му бе останало от спомените за студ и да ги използва за оцеляването им.
Обикновено разузнавачите прелитаха през деня, когато двамата се криеха, но и през нощта на пътя Джонас постоянно се ослушваше за звук от двигател. Дори Гейбриъл беше нащрек и понякога извикваше: „Лет! Лет! Лет!“, преди още Джонас да е чул ужасяващия грохот на самолета. Тогава той бързо отбиваше до най-близкото дърво или храст, лягаше на земята и изстудяваше себе си и детето. Но понякога им се разминаваше на косъм.