Докато въртеше педалите през пустошта, оставил общността далеч зад себе си, без никакви следи от човешко присъствие наоколо, той непрестанно се оглеждаше за място, където да се скрият, ако долови шума на двигателите.
Но постепенно самолетите спряха да прелитат. Започнаха да идват по-рядко и прелитаха по-бързо, сякаш минаваха случайно и търсенето беше станало безнадеждно. Най-накрая един цял ден изобщо не се появиха.
22
Пейзажът се променяше. В началото съвсем незабележимо. Пътят беше станал тесен и неравен, очевидно не се поддържаше. Беше му трудно да пази равновесие върху велосипеда, докато предното колело постоянно минаваше през камъни и коренища.
Една нощ велосипедът се блъсна в камък и Джонас падна. Инстинктивно се протегна за Гейбриъл, но новото дете, здраво завързано за седалката, беше невредимо — само се беше уплашило, когато колелото се катурна настрани. Но глезенът на Джонас беше навехнат, а коленете му бяха ожулени. От скъсаните му панталони капеше кръв.
Той се надигна с усилие, изправи колелото и успокои Гейб. Реши да се опита да кара през деня. Вече не се боеше от самолетите, които, изглежда, бяха останали в миналото. Но сега го терзаеха нови страхове — непознатата местност криеше неведоми опасности.
Горите край пътя ставаха по-гъсти и все по-мрачни и тайнствени. Вече по-често срещаха потоци и спираха да пият вода. Джонас внимателно миеше разранените си колене, потръпвайки при докосването на ожулената кожа. Постоянната болка в отеклия си глезен облекчаваше, като направо го потапяше в студената вода на крайпътните канавки. Беше наясно, че спасението на Гейбриъл зависи изцяло от неговата сила и издръжливост.
После видяха първия си водопад и първото диво същество.
— Лет! Лет! — извика Гейбриъл и Джонас бързо се шмугна сред дърветата, макар да не беше виждал самолети от дни, а и не чуваше звука на машините. Когато се свря с колелото в гъсталака, той се обърна към Гейб и видя малката му пухкава ръчичка да сочи към небето.
Ужасен, Джонас погледна нагоре, но това изобщо не беше самолет. Разпозна летящия обект от избледняващите си спомени, защото Пазителя често му го бе предавал. Беше птица.
Скоро над пътя започнаха да се реят много птици. Веднъж видяха елен, който ги наблюдаваше със спокойно любопитство, а също и едно малко червеникавокафяво животинче с пухкава опашка, чието име Джонас не знаеше. Той намали скоростта и се загледа в него, докато създанието не се обърна и не изчезна в гората.
Всичко това беше ново за него. След предсказуемия живот в Еднаквостта, сега изненадите изникваха след всеки завой на пътя. Той въртеше по-бавно педалите, за да се полюбува на дивите цветя, да се наслади на дрезгавото чуруликане на нова птичка или просто за да наблюдава как вятърът развява листата на дърветата. За дванайсетте си години в общността никога не беше имал толкова моменти на просто и искрено щастие.
Но го изпълваха и ужасни страхове. Повече от всичко се боеше, че могат да умрат от глад. Обработваемите земи бяха останали далеч зад тях и вече бе почти невъзможно да намерят храна. Бяха привършили оскъдното количество картофи и моркови, които бяха събрали от последната нива, и сега непрекъснато бяха гладни.
Джонас коленичи над потока и безуспешно се опита да хване риба с ръце. Раздразнен, той хвърли един камък в реката, макар да знаеше, че е безсмислено. Накрая, отчаян, направи някакво подобие на мрежа, навързвайки нишките от одеялото на Гейбриъл на една крива пръчка.
След безбройни опити в мрежата се уловиха две подскачащи сребристи рибки. Той ги наряза на парчета с остър камък и нахрани себе си и Гейбриъл със суровите късове. Хапнаха малко горски плодове и без успех се опитаха да хванат една птица.
Нощем, докато Гейбриъл спеше до него, Джонас стоеше буден, измъчван от глад, и си спомняше за живота в общността, където храната се доставяше до всяко жилище всеки ден.
Опита се да използва гаснещите си спомени, за да си представи храна, и успя да извика кратки примамливи картини на пиршества с огромни блюда, на торти с дебели глазури и напечени от слънцето сочни плодове, увиснали по дърветата.
Но когато споменът се стопи, той остави у него болезнена мъчителна празнота. Джонас се замисли за онази случка от детството му, когато го наказаха, задето неправилно беше казал, че умира от глад. Никой не умира от глад, му бяха обяснили. Никой никога няма да умре от глад.