Обърна се към Лили и със задоволство забеляза, че нейните панделки както обикновено бяха развързани и висяха свободно. Той беше сигурен, че подобно съобщение ще бъде направено много скоро и то ще бъде насочено точно към Лили, въпреки че името й, разбира се, няма да бъде споменато. И без това всички щяха да знаят.
Така както всички знаеха, спомни си той с горчивина, че обявлението: Внимание. Напомняме на всички единайсетгодишни момчета, че от зоната за почивка не бива да се преместват никакви предмети и че закуските са за ядене, а не за складиране — беше насочено специално към него. В онзи ден преди месец той беше отнесъл една ябълка вкъщи. Никой не го спомена, дори родителите му, защото публичното известяване беше достатъчно, за да предизвика разкаяние. Разбира се, още на следващата сутрин преди училище той беше върнал ябълката и се бе извинил на Организатора на развлеченията.
Джонас се замисли за тази случка, която все още го караше да се чувства смутен. И то не заради обявлението или необходимостта да се извини — това бяха стандартни процедури и той си ги беше заслужил — а заради самата случка. Вероятно трябваше да разкрие объркването си още същата вечер, когато семейството му споделяше чувствата си. Но не можа да намери думите, с които да го опише, затова пропусна да го сподели.
Беше се случило във времето за почивка. Джонас небрежно беше взел една ябълка от кошницата, в която държаха закуските, и я беше метнал към Ашър. Приятелят му я беше върнал обратно и така бяха започнали да си я подхвърлят.
Нямаше нищо особено в това, беше играл тази игра безброй пъти — подхвърляш-хващаш, подхвърляш-хващаш. Не изискваше никакво усилие и на Джонас дори му беше скучно, но Ашър се забавляваше, а и за него подхвърлянето беше задължително упражнение, защото щеше да подобри координацията му, която не беше на необходимото ниво.
Но изведнъж, проследявайки с очи летящата към него ябълка, Джонас бе забелязал, че нещо в нея се променя. Само за миг. Беше се променила във въздуха. Именно тази част от случката той все още не можеше да си обясни. Спомни си, че бе разгледал внимателно ябълката, когато отново я бе уловил, но тя си беше същата. Непроменена. Същия размер, същата форма. Същия неопределен цвят като туниката му.
Нямаше нищо необикновено в нея. Той я беше подхвърлил няколко пъти в ръцете си и след това я бе подал на Ашър. И отново във въздуха, за част от секундата тя се бе променила.
Това се беше случило четири пъти. Джонас бе премигнал, огледал се бе наоколо и беше проверил зрението си, взирайки се в малките букви на идентификационната значка, закачена на туниката му. Беше успял да прочете името си. Сигурен беше, че вижда съвсем ясно и Ашър в другия край на зоната за почивка. И можеше да хване ябълката без проблем.
Но бе останал много озадачен.
— Аш? — беше извикал той. — Виждаш ли нещо странно в ябълката?
— Да — бе отвърнал Ашър през смях. — Отскача от ръцете ми към земята. — Той току-що я беше изпуснал отново.
Джонас също се беше засмял, опитвайки се да игнорира смущаващото усещане, че нещо се беше случило. Но бе отнесъл ябълката у дома, нарушавайки правилата. Вечерта, преди родителите му и Лили да се приберат, той я беше държал в ръцете си и я беше разглеждал внимателно. Беше леко набита, защото Ашър няколко пъти я беше изпуснал. Но нямаше нищо необичайно в нея.
Огледал я беше през лупа. Подхвърлял я беше и я беше търкалял по бюрото си в очакване онова странно нещо да се случи отново.
Но единственият резултат беше обявлението по високоговорителя по-късно същата вечер. Онова същото обявление, което беше насочено към него, без да се споменава името му, и което беше накарало родителите му да погледнат многозначително към бюрото му, където все още лежеше ябълката.
Сега, седнал зад бюрото си, втренчен в домашните си, той се опита да забрави за странната случка. Докато семейството му стоеше надвесено над кошчето на новото дете, той се застави да подреди учебниците си и се опита да поучи малко преди вечеря. Гейбриъл се размърда и изплака, а татко започна меко да обяснява на Лили процеса на хранене, докато отваряше кутията с разтворимите храни и шишетата.
Вечерта протече както всяка вечер в семейството и общността — тихо, в размисли и подготовка за следващия ден. Различно беше само присъствието на новото дете със светлите му сериозни и любознателни очи.
4
Джонас караше спокойно, оглеждайки паркираните покрай сградите копелета, надявайки се да види колелото на Ашър. Той рядко прекарваше доброволческите си часове с приятеля си, защото Ашър обикновено се размотаваше, правейки сериозната работа невъзможна за вършене. Но сега с наближаването на церемонията това нямаше голямо значение.