— А ние?
— Ние ще се приберем, но много полека. Угонио и Чаконио ще ни чакат в подземията, след като свършат една дребна работа.
Удължихме пътя си, избягвайки преминаването през Кампо деи Фиори, за да не бъдем забелязани от някого. Намирахме се в близост до френското посолство, както правилно отбеляза Ато, и рискувахме да бъдем изненадани от някой нощен стражар. Благодарение на своите познанства той можеше да поиска убежище. Но в този час, вместо да ни арестуват, корсиканските стражари на посолството най-вероятно щяха да предпочетат да ни ограбят и понатупат.
— Както може би знаеш, в Рим съществува така наречената квартална свобода: папските стражи и Началникът на полицията не могат да арестуват никого в кварталите на посолствата. Тази система обаче започва да става доста удобна за преследвани крадци и убийци. Ето защо корсиканските стражари не придирят много-много. За жалост брат ми Алесандро, който е капелмайстор на кардинал Памфили, тези дни отсъства от Рим. Иначе щеше да ни осигури ескорт.
Върнахме се в подземията. Слава Богу, лампите не се бяха повредили. Поехме из подземния лабиринт в търсене на залата с фреските, и тъкмо вече се смятахме за изгубени, когато от някаква невидима пролука на стената отстрани се явиха корписантарите.
— Приятен ли беше разговорът? — попита Ато.
— Гфъррррлъбх! — отговори Чаконио с доволна физиономия.
— Какво му направихте? — попитах притеснено.
— Гфъррррлъбх!
Оригването му ме успокои. Имах странното усещане, че по някакъв неясен начин съм започнал да разбирам еднообразната реч на корписантаря.
— Чаконио го простичко науплаши — увери ни Угонио.
— Представи си, че никога не си виждал нашите двама приятели — обясни ми Ато — и ги виждаш да скачат върху теб крещейки, в мрака на едно подземие. Ако те помолят за една услуга и ти кажат, че в замяна ще те оставят на мира, ти какво ще направиш?
— Със сигурност ще им направя услугата!
— Именно. Те просто са попитали Стилоне какво е тръгнал да прави тази нощ и защо.
Разказът на Угонио звучеше накратко така. Бедният Стилоне Приазо се бил отправил към дюкяна на някой си Комарек, който понякога работел в печатницата на Конгрегацията за разпространение на Вярата, а нощем приемал някоя и друга нелегална поръчка без да се отчита, за да закръгли печалбата си. Комарек печатал вестници, анонимни писма, а може би също книги, цитирани в Индекса — все забранени неща, за които му се заплащало доста щедро. Стилоне Приазо му поръчал отпечатването на няколко писма с политически предвиждания, по молба на един приятел от Неапол. В замяна двамината щели да си разделят печалбата. Затова той се намирал в Рим.
— Ами Библията? — попита Ато.
Не, каза Угонио, Стилоне не знаел нищичко за никакви Библии. А и не бил взел нищо от дюкяна на Комарек, дори и един лист.
— Значи не той е бил човекът, който е загубил окървавената страница в подземието. Сигурни ли сте, че ви е казал истината?
— Гфъррррлъбх! — изсмя се Чаконио.
— Присъствуващият науплашен се напишкоти — обясни радостно Угонио.
За да си свършат докрай работата, двамата бяха обискирали Стилоне Приазо, намирайки в него една малка и измачкана брошура, която вероятно държеше винаги под дрехите си. Ато я приближи до светлината на лампата, докато тръгвахме по обратния път:
астрологически
за това колко въздействуват звездите от небето
в полза или вреда на намиращите се на земята неща за цялото
1683 лето,
пресметнато за дължината и ширината на пресветлия град
Флоренция
от Бартоломео Албицини Фиорентино
и посветен от същия
на преславния покровител и благопочитаем господар синьор
Джо: Клаудио Буонвизи,
посланик на преславната и превъзходна република Лука
при пресветлия господар Козимо III, Велик херцог на Тоскана
— Я виж, астрологическа газета — извика Ато развеселен.
Изчурулика той мелодично, предизвиквайки у Чаконио възхитено грухтене.
— Ууууух, кантатор кастратор! — изръкопляска угоднически Угонио.
— Вестникар, знаех си — продължи Ато, без да обръща внимание на корписантарите. — Но че Стилоне Приазо е бил и астролог предсказател, не, до това не бях стигнал.
— Защо подозирахте, че Стилоне е вестникар?
— Интуиция. Тъй или иначе поет със сигурност не можеше да бъде. Поетите имат меланхоличен нрав и, ако си нямат някой кардинал или принц, който да ги покровителства, веднага ги разпознаваш. Намират си всякакви поводи да ти четат боклуците си, зле облечени са, непрестанно опитват да си издействат покана да седнат на масата ти. Стилоне обаче има облекло, говор и израз на човек, който „има пълно шкембе“, както казват по неговия край. А същевременно е и резервиран, както Помпео Дулчибени например, и не се изказва не на място, както пък обича да прави отец Робледа.