— Тоест на Луи XIV?
— Точно така. За щастие Кампанела не сбърка последното важно предсказание в своя живот. Каза, че бъдещият крал ще управлява дълго, с твърдост и с успех. Така и стана. Но сега е по-добре да престана. Слава на Бога, малко ми се приспа.
Зазоряваше се. Приех с безмълвно облекчение края на разговора. Отново се укорих, задето самият аз го бях подбудил в началото. А в действителност не само че не бях разкрил абсолютно нищичко относно отравянето на дьо Муре или относно кражбата на перличките ми, но в края на това дълго събеседване мислите ми бяха още по-объркани от преди.
Питах се дали желанието ми да вляза в редиците на вестникарите не предвещаваше прекалено много опасности: прекомерната близост с лица, подобни на абат Моранди, който поверяваше предсказанията си на вестници и брошури, излагаше човек на риска да бъде сбъркан за астролог или, още по-лошо, за черен магьосник или еретик.
В същото време гърдите ми се изпълниха с напълно оправдан гняв: справедливо ли беше да се наказва човек, както се бе случило с абата от „Света Праксида“, за грях, който явно се опрощаваше на кардиналите и на папите? Ако астрологията беше само едно невинно занимание, обикновени фантазии, плод на бездействието, защо бе тогава това ожесточение срещу Моранди и Кампанела? Ако пък беше грях, достоен за тежко наказание, как бе възможно толкова много хора от папския двор да са се занимавали с това?
За мен бе доста трудно да изпитам лично достойнствата на науката за планетите и съзвездията. За да се разбере разположението на звездите в деня на раждането ми, трябваше да бъде известно именно това, което на мен, подхвърленото дете, никога не можеше да бъде дадено — денят и часът на раждането.
Пети ден
15 септември 1683
След като оставих Стилоне Приазо, се върнах изтощен в стаята си. Не зная откъде тогава ми дойдоха сили да попълня дневника си, но успях. Огледах вече изписаните страници. Обобщих отчаяно резултатите от скромните разследвания, които бях провел сред наемателите на „Оръженосеца“ — какво бях открил? Практически нищо. Всеки сгоден случай се беше оказал фалшива тревога. Бях научил факти и обстоятелства, които нямаха почти никаква връзка с тъжната кончина на синьор дьо Муре и които даже често ме хвърляха в още по-голямо душевно объркване.
Но какво знаех в крайна сметка за Муре, запитах се, докато от пусках бавно глава върху ръката си, седнал все още на писалището. Покрити от наметалото на съня, мислите се рееха надалеч, но не се оставяха да бъдат пропъдени.
Муре бе французин, стар и болен, и зрението му беше вече доста слабо. На години трябва да беше между шейсет и седемдесет. Беше придружаван от младия музикант-французин Девизе и от Помпео Дулчибени. Изглежда се радваше на доста високо обществено положение и на много добро финансово състояние в миналото. Това пък контрастираше подчертано с ужасно лошото му здраве — сякаш му се бе наложило да понесе дълготрайни страдания.
И после, защо един благородник като него е трябвало да отсяда „При оръженосеца“?
Знаех от Пелегрино, че кварталът Понте, където се намираше странноприемницата, вече от доста време не беше районът на скъпите странноприемници, който сега се разполагаше около площад „Ди Спаня“. Пребиваването „При оръженосеца“ беше може би по-удобно за човек, разполагащ със скромни средства. Или за някой, който иска да избегне близостта със високопоставени съседи, но защо?
Освен всичко останало дьо Муре никога не излизаше от странноприемницата, освен на свечеряване и то само за кратки разходки в околностите — със сигурност не по-далеч от площад „Навона“ или площад „Фиамета“…
Площад „Навона“, площад „Фиамета“ — слепоочията ми започнаха да пулсират мъчително и, след като с големи усилия се надигнах от стола, се строполих като труп на леглото си.
Когато се събудих на следващата сутрин в същата поза, вече беше ясен ден. Някой чукаше на вратата. Беше Кристофано, ядосан, задето в този час не се бях заел с нито едно от своите задължения.
Седнах на ръба на леглото с ужасно нежелание, след като бях спал прекалено малко. В панталоните си усетих газетата с хороскопи, който корписантарите бяха отмъкнали от Стилоне Приазо. Все още се намирах под въздействието на необикновените събития от току-що отминалата нощ: пътешествието из подземията, изпълнено с несигурност и изненади, преследването на Стилоне и най-накрая разказа на неаполитанеца за страховитите премеждия на абат Моранди и Кампанела, който изслушах в последните часове преди зазоряване. Толкова разнообразните впечатления за сетивата и за духа бяха все още живи в мен, независимо от умората, която ме надвиваше, когато отворих мързеливо книжлето. Може би и заради силната болка в главата, не устоях на изкушението да се отпусна отново на леглото, поне за няколко минути — така си казах. И се заех да разглеждам книжката.