— Значи Кирхер и Фуке са се познавали.
— Със сигурност. Спомням си, че в трактата даже се бях възхитил на красивата рисунка на двата саркофага, която Кирхер беше накарал един свой събрат йезуит да направи. Следователно авторът на писмата и Кирхер са едно и също лице. Но едва днес свързах всички детайли и разбрах.
— И аз започвам да разбирам. В едно от писмата Фуке е назован dominus mumiarum, тоест „господар на мумиите“, защото е закупил двата саркофага, споменати от Кирхер.
— Браво, сам стигна до най-важното.
Положението наистина беше доста сложно и объркано. Накратко казано, абат Мелани беше разбрал, че Кирхер се е намирал във връзка с Главния интендант Фуке заради мумиите, които последният бе закупил в Марсилия и впоследствие отнесъл със себе си в Париж. Може би, срещайки се лично с него, или пък по други пътища, Кирхер беше споделил с Фуке някаква тайна. За нея обаче в кореспонденцията между двамата, която Ато Мелани бе откраднал от дома на Колбер, нямаше никакво обяснение, а само намеци.
— Значи сте дошли в Рим не само, за да проучите слуховете за появата на Фуке, но и за да разберете каква е била тайната, която се споменава в онези писма.
Видях абат Мелани да се замисля, като че внезапно обзет от някаква неприятна мисъл.
— В началото не. Но сега не мога да отрека, че историята започва да става доста интригуваща?
— И не сте отседнали в странноприемницата „При оръженосеца“ съвсем случайно, нали?
— Браво. Как разбра?
— Размислих малко. И после ми дойде наум, че според писмата, които бяхте намерили, Главният интендант е бил забелязан от шпионите на Колбер на площад „Фиамета“, близо до църквата „Сант’Аполинаре“ и на площад „Навона“. Все на две крачки от нас.
— Още веднъж браво. Още в началото усетих, че има хляб в теб. И именно тогава, окуражен от тази оценка, събрах смелост. Когато зададох въпроса, гласът ми малко затрепери.
— Синьор дьо Муре беше Фуке, нали?
Ато Мелани замълча, тъй като самото му изражение вече беше отговор. В отговор на това мълчаливо потвърждение последваха, разбира се, моите обяснения. Как бях разбрал? И аз самият не можех да кажа. Може би струпването на повече факти, сами по себе си незначителни, ме бе насочило в правилната посока. Фуке беше французин, и Муре също. Муре беше стар и болен, а и зрението му бе вече изключително слабо. След почти двадесет години затвор, Главният интендант със сигурност също се е намирал в подобно положение. Възрастта и на двамата беше еднаква — около шейсет години, може би вече към седемдесет. Муре пътуваше с един млад придружител, синьор Девизе, който обаче не познаваше Италия колкото собствената си страна и, на всичкото отгоре не разбираше от нищо друго, освен от музика. Един беглец би имал нужда от по-опитен водач в житейските премеждия и това спокойно можеше да бъде Помпео Дулчибени. Възрастният благородник показваше в някои свои забележки (за цената на тъканите в Рим, данъка върху мляното месо, доставките на храна от провинцията) забележителни познания относно пазарите и търговията.
И това не беше всичко. Ако Фуке наистина се бе скрил в Рим или само преминаваше, най-вероятно нямаше да се отдалечава прекалено от убежището си. И ако беше гост на нашата странноприемница, къде можеше да разхожда на свечеряване, ако не на площад „Навона“ или на площад „Фиамета“, минавайки пред „Свети Аполинар“? Освен това, както, макар и смътно, бях схванал едва тази сутрин в леглото си, пребиваването „При оръженосеца“ беше може би най-подходящото решение за човек, който не разполага с много средства; всъщност нашият квартал, където едно време бяха разположени най-добрите ханове на Рим, днес беше в необратима разруха. Но възрастният французин изобщо не създаваше впечатлението, че му липсват средства, даже напротив. Следователно вероятно искаше да избегне срещата с благородници от неговия ранг. Французи, може би, които дори и след много време са можели да разпознаят известно лице като това на Главния интендант.
— Но защо не ми казахте истината? — попитах с разтреперан глас на края на разсъжденията си, докато се опитвах да потисна вълнението.
— Защото все още не беше нужно. Ако ти казвах винаги всичко, което знам, щеше да те заболи главата — отговори той нахално.
После обаче видях как настроението му се промени и той се натъжи.
За първи път бях сигурен, че абат Мелани не се преструваше, а даже напротив, разкриваше цялата си мъка за тъжната съдба на приятеля си. Така, удържайки на моменти с трудност сълзите си, той ми каза, че не дошъл в Рим само, за да проучи дали сведението за появата на Фуке беше вярно и за да разбере впоследствие дали са били разпръснати целенасочено неверни слухове с цел да смутят Всехристиянския крал и цяла Франция. Абатът всъщност бе приел дългото пътуване от Франция до Италия с надеждата да може отново да види някогашния си приятел, за когото вече хранеше само тъжни и далечни спомени. Ако наистина Фуке се намира в Рим, беше си помислил той, със сигурност е в опасност — самият информатор, който бе осведомил Колбер за присъствието на Главния интендант във Вечния град, рано или късно щеше да получи заповеди от Париж. Може би щеше да му се даде нареждане да залови Фуке или, в случай на неуспех, да го елиминира.