Ето защо Мелани, както самият той обясни, беше пристигнал в Рим, измъчван от тягостна поредица противоположни чувства: надеждата да види отново жив и здрав приятеля, когото смятал за мъртъв след тежките години в затвора, желанието да служи вярно на краля и накрая, страха, че ако наистина намереше Фуке, ще бъде въвлечен в онова, което щеше да последва.
— Какво имате предвид?
— В Париж всички знаят, че кралят никога не е мразел никого повече от Главния интендант. И ако се разкриеше, че Фуке, вместо да е умрял в Пинероло, се разхожда жив и свободен, неговият гняв със сигурност щеше отново да се отприщи.
После Ато ми обясни, че негов доверен човек, както се било случвало и друг път, му помагал да държи в тайна собственото си заминаване.
— Той е преписвач с изключителен талант и може да имитира до съвършенство почерка ми. Добър човек е, казва се Бюва. Всеки път, когато се отдалечавам тайно от Париж, води кореспонденцията ми. Пишат ми от всички дворове на Европа, за да получат последните новини, а на владетелите трябва да се отговаря веднага — каза той с известна суета.
— А вашият Бюва откъде знае какво точно трябва да напише?
— Преди да замина, споделих с него някои напълно предвидими новости в политиката; а пък новите сведения от двора ще получи, като плати на някой слуга — те са най-добрата мрежа за информация в цяла Франция.
Щях да го попитам как бе успял да скрие заминаването си и от краля, но Ато не се остави да го прекъсна. Когато пристигнал в Рим, каза той, най-накрая надушил следите на Фуке и на нашата странноприемница. Но същата сутрин, в която беше пристъпил прага на „Оръженосеца“, този, когото все още наричахме синьор дьо Муре, бе починал след мъчителна агония. Така абатът могъл само да види как старият му благодетел, който по тъй неочакван начин бе успял да намери, умира в ръцете му.
— А той разпозна ли ви?
— За съжаление, не. Когато влязох в стаята му, вече се гърчеше в агония, бълнуваше безсмислици. Опитвах се с всички сили да го върна към живота, разтърсвах раменете му, говорих му, но вече беше късно. Във вашата странноприемница издъхна един велик човек.
Абат Мелани отмести поглед, опитвайки се може би да прикрие някоя непокорна сълза. Чух го да начева с треперещ глас тъжна мелодия:
Нямах думи. Бях победен от вълнението. Ато се оттегли в един ъгъл на стаята, внезапно затворил се в себе си. Повиках в спомените си чертите и жестовете на стария Муре, какъвто го бях опознал тези дни в „Оръженосеца“. Опитах се да си припомня думи, изражения, особености, които можеха да го свържат с великия и злощастен образ на Главния интендант, такъв, какъвто си го представях в разказите на абат Мелани. Спомних си светлосините, вече лишени от блясък очи, старото тяло — бледо и треперещо, уморените тънки устни; но нищо, нищичко, което да можеше да ми говори за пословичната жизненост на Катеричката. А може би не: сетих се за изисканата, деликатна фигура на дьо Муре, за прорязаните от бръчки страни, на жизненото, независимо от възрастта лице. После, характерният профил, тънките и нервни ръце… една стара катерица, да, ето на какво приличаше синьор дьо Муре. Никакви жестове, никакви горди фрази, никакъв блясък в очите, нищо — Катеричката се приготвяше за вечния покой. Последното усилие, последното му светкавично изкачване беше по дървото на свободата — и толкова стигаше. В крайна сметка, казах си, докато леех безспирно сълзи, какво значение имаше как е умрял Фуке? Беше умрял свободен.
Абатът се обърна към мен. По лицето му бе изписана покруса.
— Сега моят приятел седи отдясно на Всевишния, сред праведните и мъчениците — възкликна той с патос. — Трябва да знаеш, че майката на Фуке гледаше с притеснение на издигането на сина си, защото това го правеше могъщ в светските дела, но подкопаваше добродетелите на душата му. И всеки ден тя се молеше на Бога да промени съдбата на Главния интендант и да го насочи по пътя на изкуплението и светостта. Когато верният слуга Ла Форе отиде, за да донесе новината за злополучния арест, майката на Фуке падна на колене, изпълнена с радост, и благодари на Господа, като извика: „Сега наистина ще стане светец!“