— Не, драги, съвсем не — отговори той с уморен глас. — Даже бих казал, че имаш бъдеще в тази работа.
Благодарих му, ощастливен, и вече затварях вратата зад гърба си, когато го чух да добавя сам на себе си с някакво странно съскане:
— Ако не бяха твоите лайняни буламачи и тази проклета канела. Злощастно джудженце-слуга — ето, какво си ти.
Това ми стигаше. Почувствах се крайно унизен. Значи наистина беше вярно това, което Дулчибени смяташе за мен — можеше да се разчекна на десет, но това нямаше да ми помогне да се издигна и с една педя в очите на другите, дори и на Клоридия, за жалост. Потреперих от гняв и наранена гордост. Тъй значи, стремях се към толкова високи цели (един ден да стана вестникар), а междувременно даже не бях в състояние да се издигна от слуга в готвач?
Докато се жалвах така в душата си, ми се стори да чувам някакво мърморене зад вратата на Дулчибени. Долепих ухо, за да доловя думите по-ясно и каква бе изненадата ми, когато чух, че Дулчибени разговаряше с някой друг.
— Лошо ли се чувствате? Може би ви изтощава мирисът на маслото? — питаше загрижено другият глас.
Притесних се — не беше ли същият въпрос, който бях задал на Дулчибени преди малко? Кой бе успял да се скрие в стаята, за да подслушва? И защо сега повтаряше чутото. Но най-вече една подробност ме накара да настръхна — гласът беше женски. И не беше на Клоридия.
Последва миг на мълчание.
— Император Леополд Австрийски не може да победи никого — той просто избяга — извика неочаквано Дулчибени.
И тази фраза също вече я бе казал! Продължих да послушвам, раздвоен между смайването си и страха да не бъда разкрит.
— Не сте справедлив. Не трябваше… — отвърна плахо женският глас, с любопитно плачевен и писклив тембър.
— Тишина! — прекъсна го Дулчибени. — Ако Европа се срива, ние можем само да се радваме.
— Надявам се, че не говорите сериозно.
— Слушай тогава — подхвана Дулчибени с по-смирен тон. — Нашите страни вече са, тъй да се каже, един-единствен огромен дом. Дом, който приютява една-единствена огромна фамилия. Но какво ще се случи, ако братята станат повече? И какво ще се случи, ако жените им също са всички до една сестри и следователно децата им всички до едно са братовчеди? Ще се карат непрестанно, ще се мразят, ще си говорят един другиму зад гърба. Ще сключват съюзи понякога, но все нестабилни. Децата им ще се съешат плътски в безсрамна оргия и на свой ред ще създадат поколение слабоумно, болнаво и порочно. На какво може да се надява една толкова злощастна фамилия?
— Не зная, може би… да дойде някой, който да я помири. И най-вече децата да не се женят повече помежду си — отговори колебливо женският глас.
— Добре тогава, ако Турчинът завладее Виена — отвърна Дулчибени, смеейки се през зъби, — може би най-накрая върху троновете на Европа ще имаме малко свежа кръв. Разбира се, след като видим как старата тече на реки.
— Извинете, но не разбирам — осмели се колебливо събеседничката му.
— Просто е — християнските крале всички вече са роднини помежду си.
— Но как така? — попита гласецът.
— Ясно значи, трябва ти пример. Луи XIV, Всехристиянски крал на Франция, по две линии е братовчед на жена си Мария Тереза, инфанта на Испания. Бащите и майките им са съответно братя и сестри. Това е така, защото майката на краля-слънце, Анна Австрийска, беше сестра на бащата на Мария Тереза, Филип IV, крал на Испания; докато бащата на краля-слънце, Луи XIII, беше брат на майката на Мария Тереза, Елизабет Френска, първа съпруга на Филип IV.
Дулчибени спря за малко; извади от един шкаф табакерата си и размеси внимателно съдържанието й, докато продължаваше разговора.
— Роднините по брак на краля и кралицата на Франция, значи са и техни кръвни чичовци. Сега те питам — какво ли изпитва човек, когато е племенник на собствения си тъст или, ако ти харесва повече, зет на собствения си чичо?
Не успях да се сдържа — трябваше на всяка цена да узная коя беше жената, към която се обръщаше Дулчибени. Как, по дяволите, беше влязла „При оръженосеца“ въпреки карантината? И защо Дулчибени разговаряше с нея толкова разпалено?
Опитах се да открехна полека вратата, която на излизане не бях затворил добре. Отвори се пролука и, като си поех дълбоко дъх, надзърнах с едно око. Дулчибени стоеше прав, подпрял лакти на шкафа, и се ровеше в табакерата. Докато говореше, се обръщаше вдясно от себе си, към стената, където трябваше да се намира загадъчната гостенка. За съжаление не можех да стигна с поглед до този край на стаята, за да зърна женското присъствие. А ако бутнех още малко вратата, рискувах да бъда разкрит.