На срещуположната страна на кухнята имаше друга врата и от там проникнахме в следващата стая. Принудихме се пак да запалим за няколко минути лампата, която предвидливо покрих с ръка.
Намирахме се пред легло с балдахин, покрито с тъкана завивка на райета в жълто и червено. От двете му страни имаше две дървени масички, а в един ъгъл — стол от протрита кожа без облегалки за ръцете. Имайки предвид тази стара мебелировка и някакво странно витаещо усещане за запуснатост, предположихме, че спалнята е необитаема.
Направихме знак на Угонио да се върне и да ни изчака при конете — в случай на бързо отстъпление, двама неканени гости може би щяха да успеят да се измъкнат, докато трима със сигурност щяха да се окажат в по-голяма беля.
Току-що посетената стая също разполагаше с втори изход. След като отново изгасихме лампата, наострихме уши в посока към тази врата. Гласовете на обитателите бяха доста далечни, и не можеха да ни подскажат дали рискуваме — открехнахме полека вратата и влязохме в следващото помещение, четвъртото. Това бе преддверието на къщата. Входната врата, както можахме да отгатнем, макар и почти изцяло потопени в тъмнината, се намираше вдясно от нас. Пред нас, в края на коридорчето, се извиваше спираловидно стълбище, което водеше към горния етаж. На върха на стълбището проблясваше някаква неясна светлинка, която ни позволяваше да се ориентираме.
С крайна предпазливост се приближихме до стълбата. Шумовете и разговорите, които първоначално ни се струваха далечни, сега бяха почти утихнали. Днес тази мисъл ми се вижда налудничава и прекомерно дръзка, но Ато започна да изкачва стъпалата, и аз след него.
Насред стълбището, между приземния и първия етаж, видяхме вратата към малка стаичка, осветена от един свещник, пълна с разнообразни и красиви предмети, които се спряхме за кратко да разгледаме. Възхитих се от богатството на мебелировката, каквато никога преди не бях виждал — това трябва да беше домът на някой благосъстоятелен господар. Абатът се приближи до една гравирана масичка от орех, застлана със зелена покривка. Вдигна поглед нагоре и зърна няколко съвсем не лошо нарисувани картини: едно „Благовещение“, една „Сваляне от кръста“, един свети Франциск с ангели в позлатена рамка от орехово дърво; друга картина, представляваща свети Йоан Кръстител; рисунка върху хартия, в рамка от коруба на костенурка и злато и накрая един осмоъгълен гипсов барелеф, изобразяващ Мария Магдалена. Видях един триножник за поставяне на леген за миене, струва ми се, от крушово дърво, изработен изключително изкусно и майсторски във вид на малка бойна кула. Отгоре висеше малко разпятие от мед и злато, с абаносов кръст. Обстановката на миниатюрния салон завършваха масичка от светло дърво с изящни чекмедженца и два стола.
Като изкачихме още няколко стъпала, стигнахме до първия етаж, който на пръв поглед изглеждаше пуст и потънал в мрак. Ато Мелани ми посочи другите стълби, които извеждаха още по-нагоре и които бяха осветени от по-силна и сигурна светлина. Надникнахме и видяхме, че на стената край стълбата бе окачен свещник с четири огромни восъчни свещи. Стълбата водеше към втори етаж, където по всяка вероятност се намираха обитателите в този момент.
Останахме за известно време неподвижни на стълбата, с наострени уши. Никакъв шум: продължихме да се изкачваме. Внезапно обаче някакъв трясък ни накара да подскочим. Някаква врата на първия етаж се отвори за миг и после бе грубо затръшната. В промеждутъка от време чухме два мъжки гласа, прекалено объркани, за да бъдат разбираеми. Чухме стъпки да се приближават постепенно от стаите към стълбището. Ато и аз се спогледахме, обзети от безпокойство — с един скок изкачихме още четири или пет стъпала. Тук, след като подминахме свещника, видяхме на площадката втора малка стаичка, където се спотаихме с надеждата стъпките да не продължат нагоре по стълбите, в посока на нашето временно скривалище. Извадихме късмет. Чухме една врата да се затваря, после още една, докато вече не се чуваха нито стъпки, нито мъжки гласове.