След по-малко от секунда дойде моментът на истината: бяхме слезли само няколко стъпала, щом чухме гласа на стопанина на дома:
— И утре не забравяйте да ми донесете онова ваше питиенце! — каза той полугласно, но с доста жизнерадостен тон, очевидно обръщайки се към своя гост, докато се приближаваха към долния край на стълбата. Време нямаше: бяхме загубени.
Всеки път, когато се сещам за онези моменти, си повтарям, че единствено Божественото снизхождение ни спаси от наказанието, което и без друго си бяхме заслужили. Обаче си казвам също така, че ако абат Мелани не се беше сетил за някои от своите ходове, нещата щяха да се развият по съвсем различен начин.
Всъщност Ато има идеята да духне светкавично четирите свещи, които осветяваха тази част от стълбището. После отново се шмугнахме в стаичката, където поехме едновременно дъх и угасихме и там свещника. Когато господарят на къщата се появи на стълбите, се озова във възможно най-гъстия мрак.
Разнесе се гласът на жената, която го молеше за запали свещите. Това имаше двоен ефект: не можеха да ни забележат, а освен това двамата мъже, снабдени с една-единствена лампа, се върнаха обратно, за да вземат свещ. В този кратък промеждутък от време, ние се шмугнахме опипом по стълбите.
Щом стигнахме до приземния етаж, мигновено нахълтахме в изоставената спалня, от която преминахме в кухнята и накрая в помещението за екипажите. Тук в устрема си се спънах и паднах по лице върху тънкия слой слама, предизвиквайки раздразнението на една от двете стари кранти. Ато затвори бързо вратата, която Угонио заключи незабавно и без усилие.
Останахме неподвижни в мрака, запъхтяни, прилепили уши към вратата. Стори ни се, че чуваме две или повече лица да слизат в двора. Стъпките продължиха по паважа в посока към голямата порта, която извеждаше на улицата. Чухме тежкото крило да се отваря, а после да се затваря с трясък. Други стъпки се върнаха назад и заглъхнаха нагоре по стълбите. Стояхме две-три минути в гробна тишина. Опасността бе преминала.
После запалихме една лампа и се спуснахме в отвора. В мига, когато тежкият дървен капак се затръшна с приглушен удар, най-накрая можах да споделя на абат Мелани откритието си. Бяхме влезли в дома на Джовани Тиракорда, стария личен лекар на папата.
— Сигурен ли си? — попита ме абат Мелани, докато потъвахме отново в подземните тунели.
— Разбира се, че съм сигурен — отвърнах аз.
— Тиракорда, какво съвпадение — коментира Ато с лека усмивчица.
— Познавате ли го?
— Това е изключително съвпадение. Тиракорда беше лекар на конклава, на който бе избран за папа Климент XI Роспильози, мой съгражданин. Там присъствах и аз.
Аз пък не бях разменял и дума със стария лекар. Тиракорда, в миналото личен лекар на двама папи, днес беше доста почитан в квартала, дотам, че все още го наричаха с титлата „папски лекар“, макар в действителност да изпълняваше задълженията на заместник. Живееше в един малък дворец, собственост на херцог Салвиати, който се намираше на „Улицата на Мечката“ само през два входа от „Оръженосеца“, на ъгъла с улицата на „Женската баня“. Картата на подземията, която Ато беше изготвил, се беше оказала достоверна: от галерия в галерия, попадайки в конюшнята на Тиракорда, почти се бяхме върнали до точката на тръгване. Знаех малко, даже съвсем малко, за Тиракорда — че имаше жена (може би онази Парадиза, чието име малко по-рано бяхме чули), че в неговата голяма и хубава къща се навъртаха и две-три девойчета, които помагаха в домакинската работа и че упражняваше своя занаят в главната лечебница „Санто Спирито ин Сасия“.
Беше повече кръгъл, отколкото висок, почти без врат, с приведени рамене и голям корем, върху който полагаше скръстените си ръце, почти като въплъщение на търпението и толерантността, което говореше за един муден и далеч не войнствен характер. Понякога го бях зървал от прозореца да върви по „Улицата на Мечката“, клатушкайки се в дългата си до петите роба, бях го наблюдавал да се спира на весела раздумка с някой дюкянджия, заглаждайки мустачките и едва забележимата си брадичка. Тъй като явно не обичаше перуки, и независимо от плешивостта си, постоянно ходеше с шапка в ръка, леко наръбеният му череп блестеше на слънцето, над ниското и сбръчкано чело и заострените уши. Когато веднъж го срещнах, ме поразиха румените му бузи и добродушният му поглед: рошавите вежди над дълбоко хлътналите очи, с уморения поглед на лекар, който непрекъснато наблюдава чуждите страдания, но никога не може да се примири с тях.