— Фатална грешка! — извика Ато. — Главният интендант познаваше само политиката на доверието. И не беше осъзнал, че неговите времена бяха пометени безвъзвратно от суровата политика на подозрението. Мазарини бе умрял, всичко бе различно.
— А каква беше Франция, преди да умре Мазарини? Абат Мелани въздъхна:
— Каква беше, каква беше… Беше добрата стара Франция на Луи XIII. Един свят — как да го кажа — по-отворен и жизнен, в който свободата на словото, на преценката, забавната изобретателност, смелостта на възгледите и моралната уравновесеност изглежда щяха да властват завинаги. В изисканите салони на мадам дьо Севинье и на приятелката й мадам дьо Ла Файет така, както в моралните фрази на господин дьо Ла Рошфуко и в стиховете на Жан дьо Ла Фонтен. Никой не можеше да предвиди леденото и абсолютно господство на новия крал.
Шест месеца бяха достатъчни на Змията да съсипе Катеричката. След ареста, Фуке гни три месеца в затвора, преди да му бъде насрочен процес. Най-накрая, през декември 1661, беше учредена Съдебната камара, която щеше да го съди. В състава влизаха канцлерът Пиер Сегие, председателят Ламоаньон и двадесет и шест членове, избрани от местните общински управи и съдилища.
Председателят Ламоаньон откри първото заседание, описвайки с трагически патос мизерията, която терзае народа на Франция, смазван всяка година от нови налози и изтребван от глад, от болести, от отчаяние. Към това се прибавяха лошите земеделски реколти от последните години, които допълнително бяха утежнили положението. В много провинции хората буквално мряха от глад, а хищната ръка на бирниците не познаваше милост и връхлиташе над бедните селца с все по-голяма алчност.
— Какво общо е имала мизерията на народа с Фуке? — попитах.
— Имаше, имаше. Тя послужи, за да въведе и придаде достоверност на една теория: хората по селата умираха от глад, защото той скандално бе натрупал богатства с парите на държавата.
— А това не беше ли вярно?
— Разбира се, че не. Първо — Фуке в действителност не беше богат. Второ — след като той се озова в Пинероло, мизерията по френските села стана още по-осезаема. Но слушай продължението.
Докато започваше процесът, с едно оглашение, което бе прочетено във всички църкви на кралството, гражданите бяха подканени да съобщят на властите за бирници, събирачи на данъци и финансисти, които бяха извършвали неразрешени финансови дейности. Второ съобщение забраняваше на такива служители да напускат градовете си. В противен случай незабавно щяха да бъдат обвинени в злоупотреба — престъпление, наказвано със смърт.
Така предизвиканите последствия бяха огромни: всички финансисти, наемодатели и данъчни мигновено бяха заклеймени от народа като престъпници; изключително богатият Главен интендант на финансите Никола Фуке автоматично се превърна в главатар на банда разбойници, а освен това във виновник за глада на селяните.
— Нямаше нищо по-лъжливо от това: Фуке винаги беше сигнализирал пред Короната, но напразно, за опасността от налагането на прекалено високи данъци. Когато беше изпратен като интендант на финансите в областта Дофине с цел да изстиска повече пари от непокорното местно население, даже принуди Мазарини да го отстрани. След подробни проучвания, Фуке бе заключил, че налозите в този район са били непоносими, и дори бе дръзнал да изпрати в Париж официална молба за данъчни облекчения. Парламентаристите от Дофине веднага се събраха на тълпи, за да го защитят.
Но за онези времена изглежда никой вече не си спомняше. На процеса срещу Фуке бяха прочетени точките на обвинението, първоначално цели деветдесет и шест, които съдията-докладчик мъдро сведе до около десет: преди всичко, че е отстъпил на краля лъжливи заеми, върху които несправедливо бе прибирал лихва. Второ, че е смесил противозаконно собствени средства с парите на краля, употребявайки ги за лични цели. Трето, че е получил от наемодателите над триста хиляди ливри, за да им гарантира по-благоприятни условия и, че лично е добавил към сметката си, под фалшиви имена, постъпленията от някои данъци. Четвърто, че е пробутал на държавата стари полици срещу пари в брой.