Това беше последната точка на обвинението, която нямаше нищо общо несполучилите финансови маневри и останалите парични въпроси. Ставаше дума за един документ, намерен по време на обиска на къщата на Фуке в Сен Манде, скрит зад едно огледало. Писмо от 1657-ма, четири години преди ареста, адресирано до приятели и роднини. В него Главният интендант изразяваше собствената си тревога от недоверието, което усещаше да нараства у Мазарини, и от машинациите, с които неприятелите се опитваха да го погубят. Фуке после даваше разпореждания какво да се прави в случай, че Мазарини го хвърлеше в затвора. Не беше някакъв план за бунт, а по-скоро за тънка политическа демонстрация, насочена да обезпокои кардинала, за да го накара да преговаря. Планът се основаваше на съзнанието доколко Мазарини бе склонен да се върне по собствените си стъпки, за да се измъкне от неудобното положение.
Независимо, че в документа не се говореше никъде за каквито и да било народни вълнения срещу Короната, обвинението го представи като проект за държавен преврат. Нещо подобно на Фрондата, тъй да се каже, която всички французи си спомняха, даже прекалено добре. Все според обвинението, бунтовниците щели да бъдат приютени на укрепения остров Бел-Ил, собственост на Фуке. На бретонския бряг, където се издигаше Бел-Ил, бяха изпратени емисари на следствието, които положиха усилия да представят като доказателство за вина работите по укреплението, топовете и складовете за барут и муниции.
— Но защо Фуке беше укрепил острова?
— Беше гений на военно-морската стратегия и възнамеряваше да използва Бел-Ил като база за нападения срещу Англия. Даже мислеше да построи там град, чието естествено пристанище, с особено благоприятно разположение, трябваше да отклони от Амстердам целия търговски трафик на север, оказвайки така голяма услуга на краля на Франция.
Следователно Фуке, арестуван за злоупотреби с държавни средства, се оказва под съдебно разследване като бунтовник. И това не беше всичко. В Сен Манде бе открита и една дървена кутийка, заключена с катинар, която криеше тайната кореспонденция на Главния интендант. Кралските комисари намериха в нея имената на всички довереници на обвинения, и мнозина изтръпнаха. По-голямата част от писмата бе връчена на краля, а накрая всичките бяха поверени на Колбер. Последният запази за себе си не малко от тях, съзнавайки добре колко подкупи може да получи благодарение на тях. Само няколко документа, които Колбер можа да отсее напълно спокойно, бяха изгорени, за да не компрометират някои славни имена.
— Значи мислите — прекъснах разказа, — че писмата на Кирхер, които бяхте открили в кабинета на Колбер, са се намирали в онази кутия?
— Може би.
— И как свърши процесът?
Фуке беше пожелал отвода на определени съдии. Например на Пюсор, чичо на Колбер, който упорито наричаше Змията, своя племенник, „моята партия“. Пюсор атакуваше Фуке с такава грубост, че му забраняваше да отговаря, дразнейки по този начин останалите съдии.
В съда заседаваше и канцлерът Сегие, който по време на бунта на Фрондата, беше застанал на страната на разбунтувалите се срещу Короната. Фуке запита: как можеше Сегие да съди едно престъпление срещу държавата? На следния ден цял Париж ръкопляска на брилянтната нападка на подсъдимия, но отводът не бе разрешен.
Публиката започваше да се вълнува: не минаваше и ден, в който към Фуке да не се отправеше някакво ново обвинение. Неговите обвинители бяха оплели такова въже, че сега имаше опасност то да стане прекалено дебело, за да могат да го обесят на него.
Така наближи решителният час. Някои съдии бяха подканени лично от краля да не се занимават повече с процеса. Самият Талон, който в своите обвинителни речи беше показал много старание, но малко успех, трябваше да отстъпи мястото си на друг главен прокурор, Шамиар. Именно този последният, на 14 ноември 1664, представи на съда заключенията си. Шамиар поиска Фуке да бъде осъден на смърт чрез обесване, и освен това да бъдат върнати незаконно придобитите суми на държавата. После дойде ред на докладчиците на процеса да държат своите речи. Съдията Оливие д’Ормесон, безрезултатно заплашван от Колбер, се нахвърли срещу фалшификатора Берие и неговите поръчители и завърши, искайки осъждане на изгнание — най-доброто възможно разрешение за Фуке.
Другият докладчик, Сент Елен, държа реч в по-кротки и умерени тонове, но поиска смъртно наказание. После всеки съдия трябваше да даде своя глас.