Процесът беше дълъг, изтощителен, за някои пагубен. Съдията Масно накара да го доведат в залата, независимо от тежката си болест, мърморейки: „По-добре да умра тук.“ Гласува за изгнанието. Съдията Поншартрен бе устоял на изкушенията и на заплахите на Колбер — и той гласува за изгнание, погубвайки така собствената си кариера и тази на сина си. Съдията Роксан завърши своята кариера (той, да!) в изгнание, задето не бил гласувал за смъртното наказание.
Накрая само девет от двайсет и шест комисари избраха смъртното наказание. Главата на Фуке беше спасена.
В мига, в който се оповести присъдата, която спасяваше живота на Фуке и му връщаше свободата, макар и извън Франция, утехата и радостта в Париж бяха огромни.
Но тук в играта се намеси Луи XIV. Разярен, той решително се противопостави на решението на съда, лишавайки от смисъл трите дълги години на процеса. С едно безпрецедентно решение в историята на френското кралство, Всехристиянският крал упражни с обратен знак кралското право да променя присъдите, до този момент използвано само за помилвания: осъди Фуке на доживотен затвор. Присъдата трябваше да се излежи в пълна изолация в далечната крепост Пинероло.
— Париж бе ужасен. Никой никога не разбра причината за това решение на краля. Като че ли той хранеше към Фуке тайна и непримирима омраза.
На Луи XIV не бе достатъчно да го свали от поста му, да го унижи, да му отнеме всички имущества и да го изпрати в затвор на границата на френските земи. Самият крал разграби замъка Во и резиденцията в Сен Манде, подреждайки собствения си дворец с мебелите, колекциите, килимите, златата и гоблените на Фуке и прибавяйки към кралската библиотека тринадесетте хиляди тома, подбрани с любов от Главния интендант в годините на учение и изследователска дейност. Всичко това струваше не по-малко от четиридесет хиляди ливри.
За кредиторите на Фуке, които ненадейно бяха изскочили от всички страни, останаха само трохите. Един от тях, железар на име Жоли, проникна във Во и в останалите резиденции, откъсвайки със собствените си ръце, полудял от ярост, облицовките от скъпоценна кожа; после изрови и отнесе със себе си изключително модерните водопроводни тръби от олово, без които парковете и градините във Во нямаха почти никаква стойност. Гипсовите украси, орнаментите и полилеите бяха набързо изтръгнати от хиляди разгневени ръце. В края на плячкосването славните резиденции на Никола Фуке приличаха на две празни мидени черупки: доказателствата за чудесата, които съдържаха, сега събират прах из подземията на грабителите. А пък притежанията на Фуке на Антилските острови бяха унищожени от отвъдморските служители на Главния интендант.
— Замъкът Во по-хубав ли беше от кралския дворец Версай?
— Во предхождаше Версай с цели пет години — каза Ато с умерен възторг. — И в много отношения е послужил за негов образец. Ако знаеш само как се свиват сърцата на онези, които някога посещаваха Фуке, а днес, разхождайки се из Версайския дворец, разпознават картините, статуите и останалите чудеса, които принадлежаха на Главния интендант и все още носят отпечатъка на неговия фин и изискан вкус…
Замълча и за миг ми се стори, че щеше да се отдаде на сълзите.
— Преди една-два години мадам дьо Севинье посети замъка Во — продължи Ато. — Там са я видели да плаче с часове над руините за всички тези съкровища и за техния велик господар.
Наказанието бе утежнено от затворническия режим. Кралят дал заповед в Пинероло да се забрани на Никола Фуке дори да пише или да говори с когото и да е, освен със своите надзиратели. Това, което затворникът имаше в главата и на езика, щеше да си остане за него, и само за него. Единственият, който можеше да чува гласа му, достигнал до ушите на пазачите, бе кралят. И ако Фуке не искаше да разговаря със своя палач, тогава бе по-добре да си мълчи.
Мнозина в Париж започнаха да търсят някакво обяснение. Ако Луи XIV беше пожелал да накара затворника да замълчи завинаги, не липсваха възможности да му бъде поднесена някоя супа, подходящо гарнирана…
Но времето минаваше, а Фуке живееше. Може би въпросът бе по-сложен. Може би владетелят желаеше от все сърце нещо, което затворникът, в студената тишина на своята килия, продължаваше да пази за себе си. Един ден, мислеха всички, мъките на затворничеството щяха да го убедят да проговори.
Угонио привлече вниманието ни. Погълнати от нашия разговор, бяхме забравили, че докато се намирахме в дома на Тиракорда, Чаконио беше надушил нечие чуждо присъствие. Сега носът на корписантарят отново бе доловил нещо.
— Гфъррррлъбх!
— Присъствиец презапотен, позаувехнал, позанаплашен — обясни Угонио.