Подбрах от торбата си най-благоуханните есенции: бяло сандалово дърво, карамфили, алое, бензоин. Смесих ги според рецептата на маестро Николо дала Гротария от Калабрия, с бяло сандалово дърво, смола от стиракс, лауданум, еньовче, фъстъчена смола, райско дърво и лек дестилиран оцет. Приготвих една ароматна топка, която трябваше да прокарвам по раменете и хълбоците на младия музикант, упражнявайки лек натиск върху мускулите до като не се стопеше изцяло.
След като оголи гърба си, Девизе седна с лице към облегалката на стола, насочил поглед към решетката на прозореца: съзерцанието на дневната светлина, каза той, било единственото му утешение в тези мъчителни дни. В началото на масажа мълчах. После започнах да си тананикам мелодията, която така ме омагьосваше: „Казахте, че ви го е подарила кралица Мария Тереза; може би го е композирала тя?“
— О, не, какво ти минава през главата? Нейно Величество не композираше. А и после това рондо не е игра за начинаещи; то е дело на моя учител, Франческо Корбета, който го бил чул по време на едно от своите пътешествия и го подарил, преди смъртта си, на кралица Мария Тереза.
— Ах, вашият учител е бил италианец — коментирах разсеяно. — От кой град? Знам, че синьор дьо Муре идваше от Неапол, както един друг от нашите наематели, синьор Стилоне…
— Дори един нищо и никакъв прислужник като теб — прекъсна ме Девизе замислено, — е чувал за любовта между Всехристиянския крал и племенницата на Мазарини. Срамота. За кралицата никой нищо не знае, освен че Луи й изневеряваше. А най-голямото оскърбление, което може да се нанесе на една жена, и най-вече на Мария Тереза, е човек да я преценява само по външните белези.
Дълбоко ме жегнаха тези думи, които младият французин изглежда произнесе с искрена горчивина: когато преценяваш женския пол, никога не се задоволявай с първия поглед. Макар да усещах, че раната от нашата последна среща все още пареше прекалено жестоко, инстинктивно в мислите си се върнах към Клоридия, в мига, в който без срам ми бе заявила, че не съм й дал заплащането, което тя очакваше. И все пак, не можеше ли да се отнася и до нея твърдението на Девизе? Почувствах известен срам от дръзкото сравнение между двете жени — кралицата и куртизанката. Но повече от каквото и да било друго, усетих ненадейно да ме разяждат мъка, самота и безмилостен копнеж по моята Клоридия. И като не можех в момента да се преборя с нито едно от трите, започнах да ставам все по-нетърпелив да узная повече за съпругата на Всехристиянския крал, чиято съдба, ако съдех по думите на Девизе, е била тъжна и мъчителна. По някакъв начин, надявах се смътно, разказът щеше отново да ме насочи към обекта на моята слабост.
— Всъщност — пуснах въдицата с една дребна лъжа, — чувал съм да се говори за Нейно Величество Мария Тереза. Но само от наематели, преминали пътем през странноприемницата. Може би…
— Не може би — със сигурност е необходимо да узнаеш нещо повече — прекъсна ме грубо той, — и е добре да забравиш тези приказки, подходящи за устата на куртизанки, ако наистина искаш да разбереш коя беше Мария Тереза и какво означаваше тя за Франция и дори за цяла Европа.
Беше се хванал на въдицата и започна да разказва.
Пристигането на сватбеното шествие в Париж и посрещането на много младата Мария Тереза, инфанта на Испания (това узнах от Девизе, докато прокарвах ухаещата топка по плешките му), било едно от най-щастливите събития в цялата история на Франция. В един ясен ден през края на август 1660 година Луи и Мария Тереза пристигнали от Венсан. Младата кралица стояла в триумфална колесница, по-хубава от тази на самия Аполон; косите й, гъсти и къдрави, блестели като слънчевите лъчи и сияели победоносно върху красивата черна рокля, извезана със злато и сребро и украсена с безброй скъпоценни камъни с неоценима стойност; сребърните украшения по косата и белотата на лицето, които така съвършено се сливали със синия цвят на големите очи, й придавали великолепие, каквото никой никога не бе виждал преди и след това. Французите били ентусиазирани от тази гледка и, понесени от радостта и от преданата любов, която само верните поданици могат да изпитват, я обсипали с хиляди благословии. Луи XIV, крал на Франция и Навара, на свой ред изглеждал така, както поетите ни представят вече обожествените смъртни; цялото му облекло било извезано със злато и сребро, като по великолепие го надминавал единствено онзи, който го носел. Яздел прекрасен кон и бил следван от огромно множество принцове. Мирът между Франция и Испания, който кралят току-що бе дарил на Франция с това пищно бракосъчетание, възроди в сърцето на народа възторга и верността; и всички, които в този ден имаха щастието да го видят, се почувстваха щастливи, че той е техен господар и владетел. Кралицата-майка, Анна Австрийска, видя брачното шествие на младия крал и кралицата от един балкон към улица „Сент Антоан“: достатъчно бе да зърнеш лицето й, за да разбереш радостта, която тя изпитваше. Бракът на младите кралски потомци щеше да възслави величието на едното и на другото кралство, между които най-накрая се бе възцарил мир.