Сякаш чрез устата на Девизе ми беше изпратено предупреждение: една стара новина отпреди месеци (останала неизвестна само на мен, простия слуга) се завръщаше, за да потвърди непогрешимостта на астрологическата газета и неминуемостта на звездната съдба.
Кристофано ме бе уверил, че астрологията не е задължително в противоречие с вярата и даже оказвала невероятна помощ на медицината. Но в този тежък момент у мен надделя спомена за неразбираемите разсъждения на Стилоне Приазо, за мъчителните премеждия на Кампанела и за трагичната участ на отец Моранди. Помолих небето да ми даде някакъв знак, който да ме освободи от страха и да ми посочи пътя.
Точно в този миг чух отново от тежките струни на тиорбата нотите на великолепното рондо: Девизе пак бе започнал да свири. Сключих ръце за молитва и останах неподвижен, със затворени очи, разкъсван между надежда и страх, докато музиката не затихна.
Едва довлякъл се в стаята си, се отпуснах на леглото. Душата ми бе изпразнена от всякакво желание и всякаква сила, измъчвана от събития, в които не забелязвах нито смисъл, нито ред. Докато се предавах на вцепенението, напявах тихичко сладката мелодия, която току-що бях чул, като че ли тя можеше да ми подари някакъв таен ключ, с който да намеря път в лабиринта на моите тегоби.
Разбуди ме някаква глъчка, идваща откъм „Улицата на Мечката“. Бях се унесъл само за няколко минути; първата ми мисъл отново бе за астрологическата газета, но примесена със сладостно-горчиво желание и усещане за празнота, чиято причина ми бе съвсем ясна. Знаех, че за да намеря утеха, трябваше да почукам на една врата.
Вече от няколко дни оставях ястията пред стаята на Клоридия, като се ограничавах само да почукам, за да дам знак, че храната е поднесена. Оттогава единствено Кристофано беше влизал в стаята й. Но сега разговорът с Девизе бе разтворил раната, предизвикана от отсъствието й.
Какво значение имаше вече, че ме бе обидила с продажното си искане? Чумната опасност бе надвиснала над нас и тя можеше да умре само за ден-два, казвах си със свито сърце. В извънредни положения гордостта е най-лошият съветник. Със сигурност нямаше да ми липсва повод да се появя отново при нея — имах много неща да й разказвам, и още толкова да я питам.
— Но аз нищичко не разбирам от астрология, при това ти го бях казала — възрази Клоридия, когато й показах газетата и й обясних доколко тези предвиждания се бяха оказали точни и достоверни. — Мога да тълкувам сънища, числа и линиите на ръката. За звездите трябва да идеш при някой друг.
Върнах се в стаята си с доста смутен дух. Но не ми беше тежко — важно бе само, че слепият крилат Бог още веднъж беше пронизал гърдите ми. Не ме интересуваше, че никога не бих могъл да храня надежди за Клоридия. Не ме интересуваше, че тя си даваше сметка за моята страст и може би й се надсмиваше. Така или иначе бях щастлив: можех да я виждам и дори да разговарям с нея, когато и колкото си исках, поне докато траеше карантината. Един неповторим случай за беден прислужник като мен; неоценими мигове, за които със сигурност щях да си спомням и да тъгувам до края на сивото си съществувание. Обещах си да я посетя отново, възможно най-скоро.
В стаята си намерих освежителна напитка, оставена ми от Кристофано. Обзет от любовното опиянение, изпразних до дъно чаша вино, сякаш беше най-чистия нектар на Ерос, и изядох хляба и сиренето, сякаш бяха амброзия, поета от ръцете на нежната Афродита.
Веднага, след като се подкрепих, и когато, за жалост, сладкото опиянение, което срещата с Клоридия бе оставила в душата ми изчезна, отново се върнах в мислите си към разговора с Девизе: не бях успял да изтръгна от него никакви подробности за смъртта на Главния интендант Фуке. Абат Мелани имаше право — Девизе и Дулчибени не биха проговорили лесно за тази загадъчна история. И все пак бях успял да не предизвикам подозрението на младия музикант. Даже напротив: с моите невинни въпроси и с неволното изцапване на партитурата, бях затвърдил незаличимия образ на един глуповат и несръчен прислужник.
Отидох да посетя моя господар, когото заварих в малко по-добро състояние. Там беше и Кристофано, който току-що го бе нахранил. Пелегрино започваше да говори доста ясно и като че ли разбираше достатъчно от това, което му се казваше. Разбира се, не бе в съвършено здраве и все още спеше през по-голямата част от деня, но според Кристофано, не рискувахме, ако кажехме, че след няколко дни щеше да се изправи на крака.
След като се задържах известно време при Пелегрино и лекаря, се върнах в стаята си и най-накрая си позволих сън, достоен за това название. Спах дълго и когато слязох в кухнята вече беше време за вечеря. Забързах се да сготвя за наемателите; за укрепване на стомаха приготвих корички от портокали, поръсени със захар. Продължих със селски бульон по милански с жълтъци и мускатово вино, в което киснат счукани семена от пиния, захар, канела на вкус (която пропуснах) и малко масло. Всичко се счуква в хаван, пресява се през сито и после се поставя в дълбок меден съд с вряща вода, докато се сгъсти. Гарнирах всичко с няколко бергамски круши.