Преминахме през кухнята, влязохме в стаята със старото легло с балдахин и после във преддверието на къщата. Напредвахме в мрака, като се ориентирахме само благодарение на паметта и на слабата лунна светлина. Започнахме да се изкачваме по спираловидната стълба; тук ни посреща благодатната светлина на големите свещи, които предната вечер на Ато се бе наложило да угаси, за да подсигури пътя за отстъпление. Подминахме първата стаичка на средата на стълбите, където бяха изложени красивите предмети, на които се възхищавахме по време на последното разследване. После стигнахме до първия етаж, който, както предишната нощ, тънеше в мрак. Този път обаче вратата към етажа бе отворена. Тишина владееше навсякъде. С абата си разменихме съучастнически поглед: сега вече щяхме да престъпим този съдбовен праг. Почувствах се изпълнен от необичаен и безумен прилив на смелост. Предишната нощ всичко беше минало добре, помислих си аз, можехме да се справим и този път.
Внезапно трикратен грохот откъм преддверието на приземния етаж, накара сърцата ни да подскочат. Някой бе почукал на входната врата Веднага побягнахме по стълбите между първия и втория етаж, към другата стаичка, в която се помещаваше библиотеката.
Над нас се чу глъчка и после, отдолу, шум на далечни стъпки. Отново се намирахме между два огъня. Ато се канеше отново да духне свещника (нещо, което този път щеше да предизвика подозрението на стопаните на къщата), когато до ушите ни достигна ясно гласът на Тиракорда.
— Ще ида аз, Парализа, ще ида аз.
Чухме го да слиза по стълбите, да преминава през преддверието, да отваря вратата и да издава възглас на приятна изненада. Посетителят влезе, без да каже и дума.
— Да влезеш тук ням — каза игриво Тиракорда, докато затваряше входната врата — четири цифри.
— Извинете, Джовани, тази вечер не съм в настроение. Някой трябва да ме е проследил и този път предпочетох да използвам един друг пасаж.
Ато и аз, прилепени като два охлюва на стената на стълбите, задържахме дъх. Макар и кратък, диалогът ни бе достатъчен за да разпознаем без всякакво съмнение гласа на Помпео Дулчибени.
Тиракорда поведе госта си към първия етаж. Чухме как двамата се отдалечиха и после отвориха някаква врата. Щом останахме пак сами, слязохме от нашето скривалище и на свой ред излязохме в голямото преддверие на първия етаж. Исках и да питам за хиляди неща, но мълчанието беше единствената надежда за спасение.
Влязохме в една просторна стая, където, в полумрака, успях да забележа две легла с балдахин и някакви други мебели. Едва доловим поради разстоянието, до нас долиташе разговорът между Тиракорда и Дулчибени. Като по чудо успях да не се спъна в една ракла. Но когато зениците ми привикнаха с тъмнината, внезапно забелязах с ужас две студени и смръщени лица, които сякаш чакаха неподвижни в мълчалива засада сред мрака на залата.
Вледенен от страх, имах нужда от няколко секунди, за да разбера, че това бяха два бюста, единият от бронз, а другият от мрамор, положени върху два постамента на нивото на моя ръст. Встрани от тях се виждаха една статуя на Херкулес от гипс и един гладиатор.
След като свихме наляво, преминахме в преддверието, край чиито стени бе наредена дълга редица от столове, а оттук — в едно второ преддверие, по-широко и също потънало в мрак. От една съседна зала идваха гласовете на Тиракорда и на неговия съгражданин.
Много предпазливо се приближихме до процепа между вратата, която бе само притворена, и рамката й. Пронизвани от тънкото острие на светлината, която се процеждаше през пролуката, присъствахме на един странен разговор.
— Да влезеш тук ням; четири цифри — повтори Тиракорда същите думи, с които посрещнал своя гост на входната врата.
— Четири цифри, четири цифри… — повтори Дулчибени.
— Така е: помислете си спокойно, нали сте дошли за това?
Лекарят се изправи и, тътрейки се, излезе от полезрението ни, отивайки наляво. Дулчибени остана седнал гърбом към нас.
Помещението беше осветено от две огромни позлатени восъчни свещи, сложени върху масата, край която бяха седнали двамата. Великолепието на мебелировката, каквото никога преди не бях виждал, отново ме удиви и възхити. До свещите бе поставена посребрена кошничка с восъчни плодове; обстановката се допълваше още от два големи свещника — първия върху една дъбова масичка, а другия — върху писалище от абаносово дърво, с украса от позлатена мед. Стените бяха покрити с богато драпирана алена дамаска; навсякъде се виждаха красиви картини с разнообразни и очарователни сцени: видях картини със селца, животни, цветя и хора; една Богородица, една Пиета, едно Благовещение и един свети Себастиан.