След около година през 1664, Мария Тереза бе родила чудесна, жизнена дъщеричка, но с черна кожа. Веднага след като се случило чудото, кралският хирург Феликс се заклел пред краля, че цветът на новородената бил само временно неудобство, дължащо се на кръвоизлив по време на раждането. Обаче дните минавали, а по нищо не личало, че кожата на момиченцето ще изсветлее. Тогава кралският хирург казал, че може би прекалено настоятелните погледи на някой чернокож от двора са нанесли вреда на бременността на кралицата. „Един поглед?“, отвърнал тогава кралят. „Трябва да е бил доста проникващ!“.
Два-три дни след това, без да се вдига шум, Луи XIV наредил да умъртвят пажа Набо.
— А Мария Тереза?
— Не каза нищо. Никой не я видя нито да плаче, нито да се усмихва. Даже, никой изобщо не я видя по онова време. И все пак, от кралицата никой никога не успя да изтръгне нищо друго, освен думи на доброта и прошка. Винаги е подчертавала, че споделя с краля дори и най-дребното нещо, за да му засвидетелства своята вярност, независимо че той дръзваше да й натрапва за придворни дами от личната й свита собствените си любовници. Сякаш Мария Тереза не можеше да се представи другояче, освен като безцветна, безчувствена и лишена от воля. Беше прекалено добра. Прекалено.
В мислите ми се върнаха думите на Девизе: грешка беше да се съди за Мария Тереза единствено по външните прояви.
— Мислите ли, че се е преструвала? — попитах тогава.
— Тя беше от Хабсбургите. А беше и испанка. Горди династии, и двете в смъртна вражда с династията на съпруга й Как мислиш, че се чувстваше Мария Тереза Австрийска, оскърбявана на френска земя? Баща й я обичаше безкрайно, и бе приел да се раздели с нея, само и само за да сключи Пиренейския мир. Аз бях на острова на Фазаните, момче, когато бе сключен договорът между Франция и Испания и се реши бракът между Луи и Мария Тереза. Когато крал Филип Испански трябваше да се раздели с дъщеря си, съзнавайки, че никога повече няма да я зърне отново, той я прегърна и се разрева като теле. Беше притеснително да наблюдаваш един крал да се държи по този начин. На пиршеството, което последва сключването на договора — един от най-пищните, които някога съм виждал — той почти не докосна храната. А вечерта, преди да се оттегли, го чуваха да хлипа и да говори, потънал в сълзи: „Аз съм мъртъв човек“ и други глупости.
Думите на Мелани ме поразиха: никога не съм си помислял, че могъщите властници, господари на съдбините на Европа, можеха да страдат така горчиво за загубата на някой близък.
— А Мария Тереза?
— В началото се държеше така, сякаш не се бе случило нищо, както правеше обикновено. Веднага даде да се разбере, че нейният обещан годеник й харесваше; усмихваше се, разговаряше любезно и изглеждаше доволна, че ще замине. Но онази нощ всички я чухме, докато хлипаше в своите покои: „Ay, mi padre, mi padre!“
— Значи е сигурно — преструвала се е.
— Именно. Умееше да прикрива омраза и любов и показваше милосърдие и вярност. Ето защо не трябва да се учудваме, че никой не е знаел за елегантните размени на интаволатури между Мария Тереза, Корбета и Девизе. Може би всичко се е случвало пред очите на краля!
— Мислите ли, че кралица Мария Тереза си е служила с китаристите, за да скрива съобщения в тяхната музика?
— Не е изключено. Спомням си, че бях чел нещо подобно, преди години, в една холандска газета. Беше глупава работа на платени драскачи, публикувана в Амстердам, но написана на френски, за да се хвърля кал върху Всехристиянския крал. Разказваше за един млад придворен на име Белок, ако не се лъжа, който пишеше текста на песните, които после се добавяха към балетите. В стиховете били вмъкнати кодирано упреците и мъките на кралицата за изневерите на краля, а поръчителка била самата Мария Тереза.
— Синьор Ато — попитах го тогава — коя е Мадмоазел?
— Къде си чул това име?
— Прочетох го в горното поле на интаволатурата на Девизе. Беше написано: a Mademoiselle.
Макар че светлината, разпръсквана от светилника, бе прекалено слаба, видях абат Мелани да пребледнява. И внезапно в неговите очи прочетох онзи страх, който от два-три дни беше започнал да го разяжда тихомълком.
Тогава му разказах за остатъка от моята среща с Девизе: за това как, без да забележа, бях изцапал с мехлем интаволатурата на рондото и как, опитвайки се да я почистя, бях прочел на нея посвещението: „a Mademoiselle“. Разказах му и малкото неща, които Девизе ми бе обяснил за Мадмоазел, а именно, че беше една братовчедка на краля, който, поради миналото й непокорство, я бе осъдил да си остане мома.