— Коя е Мадмоазел, синьор Ато? — повторих аз.
— Не е важно коя е, а за кого се омъжи.
— Омъжи? Но нима не трябваше да остане неомъжена за назидание?
Ато ми разясни, че нещата били малко по-сложни, отколкото ги бе описал Девизе. Мадмоазел, която всъщност се казваше Ан Мари Луиз и беше херцогиня дьо Монпансие, била най-богатата жена на Франция. Парите обаче не й били достатъчни: безумно много искала да се омъжи за крал, а Луи XIV се забавлявал да й проваля живота, забранявайки й брак. Накрая Мадмоазел премислила — казала, че не иска да стане кралица и да свърши като Мария Тереза, подчинена на някой жесток крал в някоя далечна чужда земя. Тогава, на цели четиридесет и четири години, се влюбила в неизвестен, дребен провинциален благородник — беден гасконски кадет, без средства и занятие, който преди години бе имал късмета да стане симпатичен на краля, да стане негов другар в забавленията и накрая да бъде обявен за граф дьо Лозюн.
Лозюн бил евтин ухажор, каза Ато презрително, и се навъртал около Мадмоазел заради парите й. Накрая Всехристиянският крал дал съгласието си за сватбата. Впрочем Лозюн, който бе цар на арогантността, настояваше на празненства, достойни за кралски брак. „Като от коронована особа на коронована особа“, повтаряше той пред приятелите си, изпълнен с гордост. Така, че докато сватбата се бавеше поради многото приготовления, Луи XIV има време да размисли и забрани бракосъчетанието. Двамата годеници се молиха, падаха на колене, заплашваха. Не постигнаха нищо и трябваше да се бракосъчетаят тайно. Кралят ги разкри и това бе началото на края за Лозюн, който свърши в затвора, в една крепост много далеч от Париж.
— Една крепост… — повторих. Започвах да разбирам.
— В Пинероло — довърши абатът.
— Заедно с…
— Точно така, заедно с Фуке.
До този момент, обясни абатът, Фуке бил единственият затворник в огромната крепост. Но познавал Лозюн, който беше придружил краля в Нант, за да го арестува. Когато Лозюн бил въведен в Пинероло, Главният интендант гаснел в килията вече от девет години.
— А колко време остана Лозюн?
— Десет години.
— Но това е страшно много!
— Можеше да бъде по-зле. Кралят не бе определил срока на присъдата и можеше да го държи вътре, колкото си иска.
— Защо тогава го е освободил след десет години?
Това било загадка, така каза Ато Мелани. Единственият сигурен факт бе, че заповедта за освобождаването на Лозюн дошла само няколко месеца след изчезването на Фуке.
— Синьор Ато, вече нищо не разбирам — казах, като същевременно не успявах да спра треперенето, което ме разтърсваше. Бяхме вече влезли в странноприемницата, оцапани и премръзнали.
— Бедно момче — каза съчувствено абат Мелани — за няколко нощите те принудих да научиш половината история на Франция и на Европа. Но всичко това ще ти бъде от полза! Ако вече беше вестникар, щеше да имаш материал за следващите три години.
— Но сред всички тези загадки, дори вие вече не можете да се ориентирате в нашето положение — дръзнах да отвърна, отчаян и задъхан от умора. — Колкото повече усилия полагаме да разгадаем тайната, толкова повече неща се усложняват. Така или иначе знам: вас ви интересува единствено да узнаете защо Всехристиянският крал преди двайсет години е осъдил вашия приятел Фуке. А пък моите перлички са загубени завинаги.
— Днес всички държат да разрешат загадките на миналото — прекъсна ме строго абат Мелани, — тъй като настоящите предизвикват прекалено голям страх. Ние с теб обаче ще разгадаем и едните, и другите. Обещавам ти го.
Лесно беше да се каже, помислих си аз. Опитах да направя равносметка за това, което бяхме научили само за шест дни на принудително съжителство „При оръженосеца“. Преди няколко седмици Главният интендант Фуке бе дошъл в нашата странноприемница, съпроводен от компанията на двама благородни господа Първият, Помпео Дулчибени, познаваше системата на подземните проходи и я използваше, за да прави посещения на лекаря Тиракорда, негов земляк, който в този момент се грижеше за папата. Освен това Дулчибени имал дъщеря от една турска робиня. Дъщеря му била отвлечена от някой си Хюигенс, подпомогнат от някой си Ферони, когато Дулчибени е бил на служба при Одескалки, сиреч при фамилията на папата.
Вторият спътник на Фуке, Робер Девизе, беше китарист, в неизяснени отношения с кралицата на Франция Мария Тереза, и ученик на Франческо Корбета, интересна личност, който бе написал и, преди да умре, подарил на Мария Тереза рондото, което често чувахме в изпълнение на Девизе. Музиката на рондото обаче носеше посвещение на мадмоазел, братовчедка на краля и съпруга на граф дьо Лозюн. Последният цели десет години е бил затворен в Пинероло заедно с Фуке, преди Главният интендант да умре…