Името ми бе напълно непознато. Така и казах.
Той си наля още половин чаша вино и замълча. Неговото мълчание обаче не ме притесни. Останахме така известно време, без да обелим дума, стоплени от искрицата на взаимна симпатия.
Ато Мелани беше все още облечен както сутринта: с абатската си перука, шапчицата и късата лилава наметка над расото. Възрастта (която не му личеше изобщо) бе покрила лицето му с тънък слой тлъстина, който омекотяваше орловия му нос и строгите черти. Лицето му, покрито с белило, което отстъпваше само пред карминения цвят на изпъкналите скули, говореше за едно дълголетно противоречие на инстинкти: широкото смръщено чело и веждите, извити като дъга, говореха за студен и горд характер. Но той бе само поза: опровергаваха го упоритата гънка на малките свити устни и месестата, малко прибрана назад брадичка, сред която изпъкваше една трапчинка.
Мелани се покашля. Отпи една последна глътка, задържа виното в уста и примлясна с език.
— Ще сключим споразумение — каза той изведнъж. — Ти искаш да знаеш всичко. Не си пътувал, не си преживял нищо, не си виждал нищо. Прозорлив си, някои качества се забелязват на мига. Но без правилния тласък не се стига доникъде. И така, в двадесетте дни на карантина, които ни очакват, мога да ти дам всичко, от което се нуждаеш. Ще трябва просто да ме слушаш, и то винаги внимателно. В замяна ти ще ми помогнеш.
Смаях се:
— За какво?
— Ами дявол да го вземе, за да открием кой е отровил синьор дьо Муре! — отговори абатът, като че беше най-логичното нещо на този свят, и ме изгледа с крива усмивка.
— Сигурен ли сте, че става дума за отрова?
— Напълно — извика той, стана на крака и се огледа в търсене на нещо друго за хапване. — Бедният старец трябва да е погълнал нещо, което е причинило смъртта му. Чу лекаря, нали?
— А вас какво ви засяга?
— Ако не спрем навреме убиеца, той скоро ще пожъне други жертви тук вътре.
От страх гърлото ми мигновено пресъхна и малкото глад, който изпитвах, напусна окончателно празния ми стомах.
— Между другото — попита ме Ато Мелани — напълно ли си сигурен в това, което разказа на Кристофано за бульона, който си приготвил и поднесъл на дьо Муре? Няма ли нещо друго, което трябва да знам?
Повторих, че изобщо не бях откъсвал поглед от тенджерата и че самият аз го бях дал, лъжица по лъжица, на покойния. И че трябваше изцяло да се изключи каквато и да е външна намеса.
— Знаеш ли дали е взел нещо по-рано?
— Не бих казал. Когато отидох при него, току-що се беше събудил, а Дулчибени вече беше излязъл.
— А после?
— И после не, не мисля. След като го нахраних да го храня с бульона, му приготвих легена за миене на крака. Когато излязох, той дремеше.
— Това може да означава само едно — заключи абатът.
— Тоест?
— Че ти си го убил.
Усмихна ми се. Беше се пошегувал.
— Ще ви служа във всичко — казах аз внезапно, с вече пламнали бузи, раздвоен между вълнението на предизвикателството и страха от опасността.
— Добре. Като начало би могъл да ми кажеш всичко, което знаеш за останалите наематели и дали през изминалите дни си забелязал нещо необичайно. Чул ли си някой странен разговор? Някой да е отсъствал за по-дълго време? Били ли са връчвани или изпращани писма?
Отговорих, че знам съвсем малко — само, че Бреноци, Бедфорд и Стилоне Приазо бяха вече отсядали „При оръженосеца“ по времето на синьора Луиджа, мир на праха й. После споделих, не без известно колебание, че съм разбрал случайно, че отец Робледа, йезуитът, е посещавал нощем Клоридия. Абатът се ограничи с една лека усмивка.
— Момче, отсега нататък ще си държиш очите отворени. Особено внимавай с двамата спътници на стария Муре: онзи френски музикант, Робер Девизе, и Помпео Дулчибени, благородника от Фермо. — Погледна ме с присвити очи и продължи: — Знам какво си мислиш сега: искаш да бъдеш вестникар, а не шпионин. Но знай тогава, че двата занаята в крайна сметка не са толкова различни.
— Но нали трябва да се познава всичко онова, което ми изредихте преди малко? Квиетистите, галиканизмът…
— Въпросът ти не е правилно зададен. Някои вестникари са стигнали далеч, но знаят малко — само истински важните неща.
— И кои са те?
— Нещата, които не се пишат. Но за това ще си поговорим утре. Сега да вървим да спим.
Докато изкачвахме стълбите, огледах мълчаливо бялото лице на абата на светлината на лампата: в него бях намерил своя нов учител и вече се наслаждавах на вълнението от това. Беше станало много бързо, да, но тайно усещах, че подобно скрито задоволство изпълваше и Мелани — задето бе срещал в мое лице ученик.
Поне докато не изтечеше карантината.