— Какво ще кажете, Джовани? — попита накрая Дулчибени, след като прочете дълга поредица гатанки.
Отговори му само хрипливо и ритмично хъркане. Тиракорда спеше.
И тогава се случи неочакваното. Вместо да разбуди своя приятел, който очевидно беше пийнал доста чашки в повече, Дулчибени прибра книжката в джоба и се насочи на пръсти към тайната врата зад гърба на Тиракорда, от която предната нощ го бяхме видели да изважда двете чашки. Дулчибени отвори двете крила и започна да бърка между някакви съдове и съдинки за съхранение на билки. После измъкна една керамична ваза, върху която бяха изрисувани езерце, някакви водни растения и странни животинчета, които не успях да разпозная. На някои места стените на вазата бяха пробити сякаш за да може вътре да влиза въздух. Дулчибени приближи съда до светлината на свещта, вдигна капака, погледна вътре и после върна вазата в тъмната стаичка, където продължи да тършува.
— Джовани!
Един женски глас, писклив и доста неприятен, идваше откъм стълбите и изглежда приближаваше. Парадиза, вдъхващата страх съпруга на Тиракорда, без никакво съмнение пристигаше насам. Дулчибени остана за миг като вкаменен. Тиракорда, който беше заспал доста дълбоко, подскочи. Дулчибени най-вероятно успя да затвори тайната стаичка, преди лекарят да се събуди и да го изненада да се рови из нещата му. Ато и аз обаче не можехме да присъстваме на сцената: за пореден път попаднали между два огъня, се огледахме наоколо отчаяни.
— Джованииии! — повтори Парадиза вече съвсем наблизо. В кабинета на Тиракорда паниката също трябва да беше във връхната си точка: чухме приглушено, но трескаво блъскане на столове, маси, врати, бутилки и чаши: лекарят замаскираше следите от алкохолното прегрешение.
— Джовани! — извика най-накрая Парадиза с глас, който предвещаваше буря и влезе в преддверието. В този миг абат Мелани и аз бяхме проснати с лице към земята, между краката на една редица столове, долепени до стената.
— О, грешници, о, нещастници, о, загубени души! — започна да вие Парадиза, докато се приближаваше, тържествено като жрица, към вратата на кабинета на Тиракорда.
— Но, жено моя, тук е приятелят Помпео…
— Млъкни, сине на Сатаната! — изкрещя Парадиза. — Носът не ме лъже!
Както можахме да чуем от неудобната си позиция, жената започна да претърсва кабинета, местейки столове и маси, отваряйки и затваряйки с трясък врати, шкафове и чекмеджета, блъскайки украшения и всякакви други предмети, в търсене на доказателства за престъплението. Тиракорда и Дулчибени се опитваха безрезултатно да я успокоят, като я уверяваха, че никога, ама никога не би им дошло наум да пият нещо, което да не е вода.
— Устата, дъхни ми с уста да видя! — изкряска Парадиза. Отказът на съпруга й причини още викове и истерии.
В този момент решихме да се измъкнем от столовете, под които се бяхме прикрили и да избягаме тихичко, но възможно най-пъргаво.
— Жените, жените, проклятие! А ние сме по-зле и от тях.
Бяха минали две-три минути, а вече се намирахме в подземията, обсъждайки случките от преди малко. Ато беше бесен.
— Ще ти кажа какво представляваха загадките на Тиракорда и Дулчибени. Първата, онази от вчера вечерта, помниш ли, беше да се отгатне какво общо имат „да влезеш тук ням“ и „четири числа“. Решението е анаграма.
— Анаграма?
— Разбира се. Едни и същи букви от един израз, разположени по различен начин, за да образуват друг. Втората игра беше остроумна уловка: един баща има седем дъщери, ако всяка има по един брат, каква челяд има бащата?
— Седем по две, четиринайсет.
— Нищо подобно. Има осем деца: както и Тиракорда каза, братът на една е брат на всичките. Глупости, всички до една. Това, което Дулчибени прочете тази вечер, дето започва с „От А до Я възнамерявам да ви кажа“, е невероятно лесно — отговорът е „речникът“.
— А другите? — попитах, смаян от познанията на Ато.
— Какво значение има? — изпръхтя той. — Да не съм ясновидец. Интересува ни да разберем защо Дулчибени напи Тиракорда, за да може после да тършува в неговата тайна стая. И щяхме вече да знаем причината, ако не беше пристигнала оная побъркана Парадиза.
Всъщност в този момент се досетих, че на „Улицата на Мечката“, не се знаеше почти нищо за синьора Парадиза. В светлината на това, което чухме и видяхме в дома на Тиракорда, може би не бе случайно, че жената не излизаше почти никога от къщи.
— А сега какво ще правим? — попитах, наблюдавайки бързата стъпка, с която Ато вървеше пред мен по пътя към странноприемницата.
— Единственото възможно нещо, за да хвърлим малко повече светлина върху загадката: отиваме да разгледаме стаята на Помпео Дулчибени.