Абатът се обърна към мен, преди да се разделим и ми се усмихна. После изчезна в коридора на втория етаж, без да каже нито дума.
Прекарах голяма част от нощта в съшиване на стари почистени парчета хартия, събрани оттук-оттам, от масата, на която моят господар си водеше сметките, за да записвам върху тях скорошните събития, на които бях станал свидетел. Бях решил: нямаше да изпусна нито една дума от това, на което абат Мелани щеше да ме научи. Щях да отбелязвам всичко и да го пазя ревниво.
Без помощта на тези стари записки днес, седемнадесет години по-късно, не бих могъл да седя тук и да съставям тези мемоари.
Втори ден
12 септември 1683
Следващата сутрин бе белязана от изненадващо събуждане. Самият аз намерих синьор Пелегрино, заспал в леглото си, в стаята, която деляхме на тавана. Не се беше погрижил да приготви каквото и да е за гостите на странноприемницата — нещо, което, независимо от извънредната ситуация, все пак бе помолен да стори. Моят господар, все още облечен в дрехите от предишната вечер, се бе сгромолясал тежко върху завивките, и по всичко изглежда, бе потънал в дълбок сън вследствие на червеното винце. След като го събудих с доста усилия, се отправих към кухнята. Докато слизах по стълбите, долавях все по-близо далечен облак от звуци, първо начално смътен и въпреки това приятен. Щом се доближих до входа на трапезарията, която бе близо до кухнята, музиката ставаше все по-ясна и разбираема. Беше синьор Девизе, който, седнал на неудобно дървено столче, се упражняваше на своя инструмент.
Странно очарование завладяваше всички, които чуеха музиката на Девизе. Докато свиреше, насладата за слуха се съчетаваше с тази за очите. Неговият жакет от фина златиста коприна, изисканото облекло, очите, ту зелени, ту сиви, тънката пепелява коса — всичко в него сякаш съзнателно отстъпваше на жизнерадостните тонове, които успяваше виртуозно да извлече от шестте струни. След като последната нота се стопеше във въздуха, магията се изпаряваше и пред очите ни оставаше един дребен, червендалест, нацупен мъж, мрачен, с безлични черти, с нос, увиснал надолу над месестите, заядливо стиснати устни — нисък и набит, с войнишка походка и грубовати маниери.
Той не обърна особено внимание на моята поява и, след кратка пауза, пак започна да свири. Веднага от пръстите му се породи не просто някаква музика, а една чудна постройка от звуци, която даже и сега бих могъл да опиша, ако небето ми дареше думите, а не само спомена. Отначало беше само един простичък и невинен мотив, който, по подобие на танцова мелодия, преминаваше с арпежи от акорда на тоналността в този на доминантата (това щеше да ми обясни по-късно умелият изпълнител — по онова време все още не познавах изкуството на звуците). После отново поемаше по същия път и, след един изненадващ скок с избегната каденца, повтаряше всичко. Но това бе само първият бисер от богат, удивителен наниз, който, както синьор Девизе щеше впоследствие да ми обясни, се наричаше рондо и се изграждаше именно от тази начална строфа, повторена многократно, но всеки път следвана от нова скъпоценност, на свой ред напълно непозната и блестяща със собствена светлина.
Както всяко друго рондо, това, което щях да слушам още много пъти, се увенчаваше с крайното, заключително повторение на първата строфа, сякаш за да даде смисъл, завършеност и равновесие на всичко. Но невинността и простотата, макар и прекрасна, на тази начална строфа, не би била нищо, ако се лишеше от възвишеното съзвучие с останалите, които една след друга, рефрен след рефрен, се издигаха нагоре по чудесната постройка, все по-свободни, непредвидими, изящни и дръзки. Така че последната от тях беше прекрасно и върховно предизвикателство, както за интелекта, така и за слуха, като предизвикателствата по въпросите на честта, които благородниците си отправят. Финалният арпеж, след като се бе навъртал предпазливо и сякаш плахо около ниските ноти, се изкачваше неочаквано към високите, за да полети към най-високите, променяйки своя свенлив напредък в бистър поток от красива хармония, който се лееше с удивително завръщане към ниските тонове. Там се задържаше, обгърнат от загадъчни и неописуеми хармонии, които в моето ухо звучаха като невъзможни (за тях най-вече ми липсват думи) и накрая с нежелание се усмиряваше, за да отстъпи място на последното повторение на началната фраза.
Слушах захласнат, без да пророня дума, докато не заглъхна и последният отглас от инструмента на френския музикант. Той ме погледна.
— Наистина свирите добре на лютня — дръзнах да кажа срамежливо.
— Преди всичко това не е лютня — отговори той. — Китара е. И после ти не си впечатлен от начина, по който свиря аз. Харесва ти тази музика. Ясно е от начина, по който слушаш. И имаш право: чувствам се доста горд от това рондо.