Вече накрая на силите си, Ато ми посочи гащите на Дулчибени, в които побързах да върна писмото. Разбира се, не можехме да го вземем: Дулчибени със сигурност щеше да го забележи, с непредвидими последствия. Няколко секунди, след като излязохме от стаята на Дулчибени и заключихме вратата, Ато Мелани избухна в шумна, освободителна, триумфална кихавица. Вратата на Кристофано се отвори.
Спуснах се по стълбите през глава и слязох чак до килера. Чух лекарят да мъмри абат Мелани:
— Какво правите вън от стаята си?
Абат Мелани трябваше да извика цялото си красноречие, за да изнамери някакво смехотворно извинение: а именно, че бил тръгнал при Кристофано, защото почти се задушавал от тази внезапна кихавична криза.
— Аха, а тогава защо целите ви обувки са окаляни? — каза Кристофано, като смени тона си.
— Ох, ами, хммм… така де, те се пооцапаха по време на пътуването от Париж… а после не ги изчистих, ето, зает с всичко това, което се случи… — заекна Ато. — Но, моля ви се, да не говорим тук. Ще събудим Бедфорд — и всъщност наистина англичанинът спеше само на две крачки разстояние.
Лекарят избоботи нещо и чух вратата да се затваря. Кристофано трябва да бе поканил абата в стаята си. След няколко минути ги чух да излизат отново.
— Тази работа не ми харесва, сега ще видим кой още се забавлява да играе ролята на сомнамбул — процеди Кристофано, чукайки на една врата.
Отвътре отвърна приглушения от съня глас на Девизе.
— Няма нищо, извинете, само малка проверка — извини се лекарят.
Обля ме студена пот; сега щеше да почука на вратата на Дулчибени. Кристофано почука.
Вратата се отвори:
— Да?
Помпео Дулчибени се беше върнал.
Щом като водите се успокоиха, се върнах да изчакам Ато Мелани в стаята си. Случило се беше, за жалост, това, от което се опасявахме. Не само че Кристофано бе разкрил Ато да се размотава из странноприемницата; по-лошото беше, че на тази нощна бъркотия бе станал свидетел Дулчибени. Очевидно се бе върнал в стаята си точно, докато Ато се намираше в стаята на Кристофано. В този момент аз се бях спрял малко по-надолу по стълбите и не бях чул завръщането на Дулчибени. Благородникът от Фермо трябваше да е слязъл по стъпалата, които разделяха стаичката от неговата стая на първия етаж, с доста тиха стъпка, и то движейки се в мрака. Беше се разиграло едно доста странно, макар и не невъзможно струпване на съвпадения.
Почти невероятно обаче бе, че Дулчибени някак си беше успял да се върне навреме първо след дългото кръстосване наляво и надясно из подземните проходи, после в къщата на Тиракорда и накрая отново в галериите; и всичко това, достигайки отвора на подземието със собствени сили, вървейки в тъмнината, изкачвайки бързо стъпалата, сам-самичък. Дулчибени беше човек с доста силно телосложение, и с добри бели дробове. Прекалено добри, помислих си, за човек на неговата възраст.
Не трябваше да чакам дълго, за да видя абат Мелани да се появява отново на моята врата. Беше доста кисел заради глупавия и нелеп начин, по който бяхме позволили на Кристофано да ни изненада, събуждайки подозренията на самия Дулчибени.
— Ами ако Дулчибени избяга?
— Не вярвам, че ще го стори. Притеснява се, че Кристофано ще подаде сигнал и че, поради страха от наказанията на Началника на стражата, аз и ти също ще се втурнем да се спасяваме, позволявайки да бъде открит подземния пасаж и отвора, който извежда направо в къщата на неговия приятел Тиракорда. Което би могло да нанесе непоправима вреда на твърде загадъчните му кроежи. По-склонен съм да смятам, че, каквото и да има наум Дулчибени, след тази нощ ще съкрати сроковете. Трябва да стоим нащрек.
— Но пък направихме голямо откритие с намирането на писмото в гащите — добавих, възвръщайки доброто си настроение. — Впрочем, как успяхте да надушите скривалището така бързо?
— Виждам, че нямаш слабост към разсъжденията. Кой придружаваше Дулчибени, когато пристигна в странноприемницата?
— Девизе. И Фуке.
— Добре. А къде криеше Фуке своите писания, когато бе откъснат от света в Пинероло?
Прехвърлих мислено историята, която само преди час ми бе разказал абат Мелани: „В столовете, в подплатата на дрехите и в бельото!“
— Именно.
— Но това значи, че Дулчибени знае всичко за Фуке. Абатът кимна, сякаш това трябваше вече да ми е ясно.