— Тоест чумното зло и неговата противоотрова!
— Точно така.
— Но все пак, как действа?
— Това не разбрах. Даже Кирхер изобщо не го е обяснил. Настоява особено, доколкото успях да прочета, върху една-единствена точка. Цикълът на чумата в своите последни прояви показва нещо неочаквано, нещо загадъчно, чуждо на медицинската доктрина: болестта, след като достигне до своя връх, senescit ех abrupto, сиреч започва неочаквано своя край.
— Не разбирам, всичко е толкова странно — отбелязах аз. — Защо Кирхер не е публикувал своите открития?
— Вероятно се е страхувал, че някой може да ги използва за лоши цели. Малко ти трябва, за да ти отмъкнат нещо толкова ценно, щом веднъж сложиш ръкописа в ръцете на печатаря. А можеш да си представиш какво бедствие ще настане за целия свят, ако тази тайна попадне в неподходящи ръце.
— Значи е трябвало да изпитва особено уважение към Фуке, за да се довери единствено на него!
— Мога да ти кажа, че бе достатъчно само веднъж да разговаряш с Катеричката, за да бъдеш завладян от него. Кирхер обаче казва, че secretum vitae е скрита от arcanae obices.
— Arcanae obices? Означава „загадъчни препятствия“. Но до какво се отнася?
— Нямам ни най-малка идея. Може би е част от жаргона на алхимиците или на спиритистите. Кирхер познаваше религии, ритуали, суеверия и дяволии от цял свят. Или може би arcanae obices е кодиран израз, който Фуке е могъл да дешифрира след прочитането на писмото.
— Но Фуке не е могъл да получи писмото — възразих, — докато е бил в затвора в Пинероло.
— Правилна забележка. И при все това някой трябва да му го е връчил, след като го намерихме сред вещите на Дулчибени. Значи решението да му бъде предадено писмото е взето от онзи, който лично е проверявал цялата му кореспонденция.
Замълчах, без да дръзна да направя заключенията.
— …тоест Негово Величество кралят на Франция — каза Ато, преглъщайки, почти изплашен от собствените си думи.
— Но тогава — поколебах се — secretum pestis…
— Е това, което кралят е искал от Фуке.
Само това ни липсваше, помислих си аз. Щом като Ато спомена неговото име, сякаш Всехристиянският крал, Първороден и Възлюбен Син на Църквата, през някаква пролука успя да проникне в странноприемницата с леден и яростен полъх и се канеше да отнесе всичко онова, което все още оставаше от бедния Фуке между стените на „Оръженосеца“.
— Arcanae obices, arcanae obices — напяваше междувременно погълнат от мисли Ато, барабанейки с пръсти по коленете си.
— Синьор Ато — прекъснах го, — мислите ли, че Фуке най-накрая е разкрил secretum pestis на краля?
— Arcanae… какво казваш? Не знам, наистина не знам.
— Може би Фуке е излязъл от затвора, защото е признал — предположих аз.
— Ами, всъщност ако беше избягал, новината щеше да се разпространи незабавно. Докато нещата трябва да са се развили така: когато Фуке е арестуван, у него откриват писма от някакъв загадъчен прелат, в които се говори за тайната на чумата. Писмата трябва да са били прибрани от Колбер. Ако имах повече време, когато влязох в кабинета на Змията, по всяка вероятност щях да намеря и тях.
— И после?
— После започна процесът срещу Фуке. И сега знаем защо кралят и Колбер са пречили с всякакви средства Фуке да се отърве с изгнание: искали са го в затвора, за да му измъкнат secretum pestis. Освен това, тъй като не са разбрали кой е авторът на писмото, са можели да се обърнат единствено към Главния интендант. Ако бяха разбрали, че това е Кирхер…
— И за какво би им послужила тайната на чумата?
Много просто, каза Ато, разпалено: контролът върху чумата щеше да позволи на Луи XIV да си уреди веднъж завинаги сметките със своите врагове. Мечтата чумата да бъде използвана за военни цели, добави той, датирала от векове. Още Тукидид разказвал, че атиняните, когато техният град загубил една десета от населението си заради болестта, заподозрели, че враговете им от Пелопонес са причинили заразата, отравяйки кладенците. В по-близки времена, турците се опитвали (но със скромни резултати) да употребят заразата, за да превземат обсадените градове, като катапултирали заразени трупове отвъд крепостните стени.
Фуке държал в ръце тайното оръжие, което Всехристиянският крал щял да може да използва с безпределна радост, за да подчини Испания и Империята, и най-накрая да смаже и Холандия на Уилям Оранжки.
Ето защо затворничеството бе толкова жестоко — само за да бъде Фуке принуден да говори и за да бъдат сигурни, че няма да повери тайната на някой от своите многобройни приятели. Ето защо му бе забранено да пише. Но Фуке не се бе предал.