Докато слизах по стълбите, отправен към кухнята, чух да отзвучава, приглушена, но разкъсваща сърцето, песента на абат Мелани:
Ато също сигурно се чувстваше изгубен и изоставен. И то доста повече от мен! Продължих бързо, избягвайки изкушението да се заема с подобни обезкуражаващи размишления. Както обикновено, бях жизнено необходим на Кристофано в кухнята и в разнасянето на храната. Приготвих рапани, сварени и изпържени в зехтин, със счукан чесън, ментови листенца, магданоз, подправки и лимонови корички. И те доста се усладиха на гостите ни.
Работих с плам, сякаш подкрепян от някакъв излишък на жизнена енергия. Подобно благотворно разположение на духа и тялото се дължеше на едно събитие, колкото прекрасно, толкова и неочаквано.
— Клоридия пита за теб — оповести Кристофано след обяда. — Трябва веднага да отидеш при нея.
Поводът за това повикване (и Кристофано го знаеше) беше напълно маловажен. Заварих Клоридия с полуразвързан корсет и глава, наведена над един леген, да си мие косите. Стаята беше изпълнена с изпаренията на сладки есенции. Слисан, аз я чух да ме моли да й излея на главата оцета, съдържащ се в едно малко шишенце на тоалетката — използваше го, както щях да разбера по-късно, за да придаде повече блясък на косите си.
Докато се заемах със задачата, си спомних за съмненията, които бях хранил относно последните думи на Клоридия в края на нашата предишна среща. Говорейки ми за невероятните числени съвпадения между нейната рождена дата и тази на Рим, тя беше споменала за някаква понесена несправедливост, свързана с нейното завръщане в този град. След което ми бе обяснила, че е попаднала „При оръженосеца“, следвайки някаква си verga ardentis, някаква горяща пръчка, наречена още трептяща или стърчаща. Нещо, което, включително и заради двусмисления жест, с който бе придружила думите си, бях схванал като неприличен намек. Бях си обещал да разбера какво всъщност е имала предвид. И ето че същата тази Клоридия, извиквайки ме ненадейно, ми бе предложила случая.
— Подай ми кърпата. Не, не тази: другата, по-малката, от дебелия лен — нареди ми тя, докато си изстискваше косите.
Подчиних се. Тя уви главата си в парчето плат, след като си изсуши раменете.
— Ще срешеш ли сега косите ми? — попита Клоридия с меден глас. — Толкова са се накъдрили, че да ги изпъна сама, без да ги оскубя, е почти невъзможно.
Бях щастлив да се отдам на такова приятно задължение. Тя седна, като ми обърна гръб, все още с полуразтворен корсет, и ми обясни, че трябвало да започна от корените, за да стигна чак до връхчетата на косите. Моментът ми се стори подходящ да я помоля да ми разкаже какво я е довело в Рим и й припомних това, което ми бе споменала миналия път. Клоридия прие.
— Тогава какво е горящата или трептящата пръчка, дона Клоридия? — попитах.
— „Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват“ — изрецитира тя. — Псалм двайсет и втори.
Въздъхнах от облекчение.
— Нима не знаеш? Та това е просто един двувърх орехов клон, дълъг стъпка и половина и с дебелината на пръст, но не трябва да е по-стар от една година. Наричат го още пръчката на Палада, жезълът на Меркурий, пръчицата на Цирцея, гегата на Аарон, тоягата на Яков. И още жезъл божествен, огнена пръчица, трептяща, насочваща, велика — всички тези имена, са й дадени от италианците, които работят в мините за живак в Тренто и Тирол. Сравнявана е с жезъла на римските авгури, който го носели вместо скиптър; с тоягата, с която Мойсей изтръгва вода от скалата, със скиптъра на Ахасвер, цар на персите и медите, от който Естер получавала всичко, което поискала, щом му целунела върха.
И се впусна в обяснение на едно рядко и сложно учение. Да, защото, припомних си аз, Клоридия не беше просто продажна жена, беше куртизанка: малко жени можеха да съчетават така изкуството на любовта със забележителна начетеност.
— Пръчката се използва от повече от двеста години, за да се издирват метали и от един век за търсене на вода. Но това го знаят всички. От незапомнени времена пък се използва за залавяне на престъпници и убийци — и това е ставало в най-далечни земи и различни области: в Идумея, Сарматия, Гетулия, Готия, Реция, Рафия, Хиберния, Силестия, Долна Кирена, Мармарика, Манциания, Конфлуенция, Пруфуик, Голяма Александрия, Аржантон, Фризия, Гайета, Куспия, Ливония, Касперия, Серика, Бриксия, Трапезунд, Сурия, Силиция, Мутина, Арабия Феликс, Малин в Брабант, Либурния, Словения, Осиана, Памфилия, Гарамантия и накрая в Лидия, която се е наричала още Меония, където текат прочутите реки Хермес и Пактол, толкова възпявани от поетите. А пък в Гедротия един убиец е бил преследван повече от четирийсет и пет левги по земя и повече от трийсет левги по море, и накрая арестуван. С помощта на пръчката издирили леглото, върху което бил спал, масата, на която ядял, неговите прибори и съдове.