— Точно така. Ето защо лодката трябваше да е вързана с въже в точка, разположена вдясно спрямо галерия С, тоест все по посока на течението. В противен случай щяхме да видим точно пред очите си въжето, което се опъва отляво надясно към лодката. Поради това потърсих въжето от дясната страна. Беше завързано за един железен пръстен, забит там кой знае от кого и откога.
Докато размишлявах върху новото доказателство за проницателността на абат Мелани, Угонио подпомагаше нашето придвижване, като лекичко тласкаше напред лодката с помощта на двете гребла. Пустият пейзаж, който се разкриваше на светлината на нашия светилник, беше мрачен и еднообразен. Върху заобления скален таван на галерията отекваше плисъкът на вълните, разбиващи се в крехката ни лодчица.
— Но вие не бяхте сигурен, че Дулчибени е използвал лодка — възразих неочаквано, — казахте „ако имаше поне една…“
— Понякога, за да разбереш истината, трябва да я предположиш.
— Какво искате да кажете?
— Същото се случва и в държавните дела: при наличието на необясними или нелогични факти, човек трябва да си представи какво е необходимото условие, което ги предопределя, колкото и невероятно да е то.
— Не разбирам.
— Най-абсурдните истини, момче, които обикновено са и най-страшните, никога не оставят следи за себе си. Запомни го.
— Искате да кажете, че никога не могат да бъдат разкрити?
— Не е речено. Има две възможности. Първата е, че има някой, който знае истината или я е разбрал, но няма доказателства.
— И тогава? — попитах, схващайки съвсем малко от думите на абата.
— Тогава той си създава доказателствата, които няма, докато истината не излезе на бял свят — отговори Ато най-невинно.
— Искате да кажете, че човек може да се сблъска с лъжливи доказателства за истински факти? — попитах със зяпнала уста.
— Браво. Но не се учудвай. Не трябва да правиш грешката, която всички правят, сиреч — след като веднъж бъде разкрито, че един документ или доказателство са подправени — да смяташ за лъжливо и тяхното съдържание, а отгоре на това, да имаш противоположното за вярно. Спомняй си го, когато станеш вестникар: често най-ужасяващите и неприемливи истини се намират именно в подправените документи.
— А ако няма даже и такива? — попитах аз.
— Тогава — и това е втората хипотеза — не ни остава друго, освен да правим предположения, както ти казвах в началото, и после да проверяваме дали разсъждението звучи смислено.
— Значи по такъв начин трябва да се разсъждава, за да се разбере secretum pestis.
— Все още не — отвърна Мелани. — Първо трябва да узнаем каква е ролята на всеки отделен участник и най-вече каква е комедията, която се разиграва тук. И аз мисля, че съм разбрал това.
Погледнах го мълчаливо, но лицето ми издаваше нетърпението ми.
— Заговор срещу Всехристиянския крал — тържествено обяви Ато.
— И кой трябва да го е скроил?
— Много ясно — жена му, кралицата.
Изправен пред недоумението ми, Ато трябваше да опресни паметта ми. Луи XIV бе хвърлил в затвора Фуке, за да изкопчи от него тайната на чумата. Но около Фуке се движеха лица, които, също както Главния интендант, са били унижени и разорени от владетеля. Преди всичко Лозюн, затворен в Пинероло заедно с Фуке и използван като шпионин; после Мадмоазел, богатата братовчедка на Негово Величество, на която кралят бе забранил да се омъжи за Лозюн. Освен това Девизе, който беше придружил Фуке „При оръженосеца“, бе верен до смърт на кралица Мария Тереза, която беше понесла изневери, прояви на всевластие и всякакъв друг тормоз от страна на Луи XIV.
— Но това не е достатъчно, за да се твърди, че всички те са заговорничели срещу Всехристиянския крал — прекъснах го, обзет от съмнение.
— Така е. Но помисли: кралят иска тайната на чумата. Фуке му я отказва, най-вероятно твърдейки, че не знае нищо. Когато налудничавото писмо на Кирхер, което намерихме у Дулчибени, попада в ръцете на Колбер, Фуке не може повече да отрича, без да изложи на опасност своя живот и този на семейството си. Накрая се договаря с краля и излиза от Пинероло в замяна на secretum pestis. Дотук съгласен ли си?
— Съгласен.
— Добре, при това положение кралят е победил. Според теб, след двайсет години строг затвор, излязъл оттам като развалина, доволен ли е Фуке?
— Не.
— Нямаше ли да е човешко и той да си отмъсти поне малко на краля, преди да изчезне?
— Ами, да.
— Ето на. Тогава си представи следното: един твой могъщ враг ти изтръгва тайната на чумата. Иска я на всяка цена, защото жадува да стане още по-могъщ. Но не е разбрал, че ти имаш също и тайната на противодействието, secretum vitae. Ако не можеш да го използваш собственоръчно, какво правиш?