— Дясно или ляво? — попитах корписантарят.
— Снамалявайки грамовете, за да не се науголемят гримовете, и за да бъда повеч’ добродеятелец отколко злодеятелец, неведоумявкам разбирателството и кормилствувкам посоката — каза Угонио, докато Ато възразяваше.
— Остани на по-голямото течение, не завивай — каза абатът, — разклонението може да е без изход.
Обаче Угонио решително тласна няколко пъти с греблото, вкарвайки ни в по-малкия канал, където скоростта почти внезапно намаля.
— Защо не ми се подчини? — ядоса се Ато.
— Каналченцето е възизвеждащо, каналищището втечносмърдяващо се, все още като задовлетворявайки на задължението в новопокръстника нараствува радостноста, добразбирам.
Разтърквайки очите си, сякаш страдаше от силно главоболие, Ато отказа да разгадае мистериозното обяснение на Угонио и се затвори в кисело мълчание.
Съвсем скоро потиснатият гняв на абат Мелани намери начин да се изрази. След няколко минути спокойно плаване, таванът на галерията започна да се снишава.
— Това е някакъв второразреден канален отвод, проклет да си ти и кокошият ти мозък — обърна се Ато към Угонио.
— Ако обаче се не втечносмърдява, тъй как другото разклоненище се втечносмърдява.
— Но какво значи това? — попитах, притеснен от тавана, който ставаше все по-нисък.
— Не се втечносмърдява в независмостност от туй, че се поутеснява.
Окончателно се отказахме да тълкуваме речевите йероглифи на Угонио, защото междувременно галерията бе станала толкова ниска, че се наложи неудобно да се снишим в лодката. Угонио вече едва успяваше да гребе, а самият Ато трябваше да окуражава движението на лодчицата, като я тласкаше от кърмата с едната от пръчките. Вонята на черните води, сама по себе си непоносима, бе още по-мъчителна поради положението ни и задушаващо тясното пространство, в което се бяхме озовали. Помислих си с искрица съжаление за Клоридия, за изблиците на несдържаност на господаря Пелегрино, за слънчевите дни, за моето легло.
Внезапно чухме шум от цамбурване, точно отстрани на нашето корито. Живи същества от незнаен вид плискаха водите около нас.
— Мишкоплъхове — оповести Угонио — бягствуват.
— Какъв ужас! — отбеляза абат Мелани.
Таванът бе станал още по-нисък. Угонио се видя принуден да издърпа греблата на борда. Само Ато, вече преминал на носа на лодката, побутваше нашия плавателен съд с ритмични удари на пръчката в дъното на канала. Водите, които порехме, вече бяха почти изцяло заблатени и все пак лишени от естествената си тишина: навсякъде около нас, в странен контраст с ритмичните удари на абат Мелани, ни следваше непрекъснато враждебното цвърчене на плъховете.
— Ако не знаех, че съм жив, щях да кажа, без много да му мисля, че се движим по водите на Стикс — каза Ато, изпъшквайки от умора. — При положение, че не греша по първата точка, разбира се — добави той.
Вече лежахме по корем, натъпкани един до друг в дребния корпус на лодчицата, когато чухме акустиката на галерията да се изменя и омекотява, като че ли каналът скоро щеше да се разшири. И тогава пред смаяните ни лица високо в галерията се появи една огнена окръжност, в която трептяха жълти и червеникави езици и сякаш искаха да ни погълнат.
Разположени лъчеобразно, в кръга стояха трима магьосници, неподвижни и застрашителни. Обгърнати в алени туники и дълги конусовидни качулки, те ни наблюдаваха с ледени погледи. Изпод качулките, през кръгли дупки, святкаха смръщени, злонамерени и всезнаещи очи. Един от тримата държеше в ръка череп.
Втрещени от изненада, и тримата се отдръпнаха едновременно. Лодката леко се отклони от естествения си ход и застана напречно; нос и кърма задраха двете противоположни страни на канала, и лодката се запря точно под огнения кръг.
Един от тримата магьосници (или бяха пазители на ада?) наведе глава надолу, оглеждайки ни със злонамерено любопитство. Държеше факла, която неколкократно размаха в опита си да освети лицата ни; неговите другари се съветваха шепнешком.
— Може би съм сгрешил по първата точка — чух да мърмори Ато.
Вторият магьосник, който държеше в ръка голяма бяла свещ, на свой ред се наведе напред. И в този миг Угонио нададе ужасяващ вик, започна лудешки да се гърчи и без да иска, ме ритна в стомаха, а абат Мелани удари по носа. Сковани от страх до момента, и двама отвърнахме с непростимо неблагоразумие, като почнахме да си раздаваме удари наслуки. Междувременно лодката се бе освободила от заклещването, така че, преди да успеем да си дадем сметка, схватката ни, породена от ужаса, даде своя резултат. Чух плясък, даже два, от двете ми страни.