Светът се преобърна и ненадейно всичко стана студено и тъмно, докато разни същества избликваха от дяволските глъбини и се плъзгаха по лицето ми, цапайки го с невъзможни нечистотии. Извиках на свой ред, но гласът ми прекъсна и аз паднах стремглаво като Икар.
Никога не ще узная колко време (секунди, часове?) бе траял кошмарът в подземния канал. Знам само, че моят спасител бе Угонио, който с животинска сила ме издърпа от вълните и ме просна, без много да умува, върху някакви твърди дъски, като почти ми строши гръбнака.
Разбит от ужас, бях загубил представа за времето. Трябва да съм паднал доста зле в канала, помислих си, подавайки едва глава над водата (дори аз можех да докосвам дъното с пръстите на краката си) или пък отпускайки се по гръб на повърхността, докато най-накрая бях спасен от Угонио. Сега лежах в лодката, отново изправена и извлечена на сухо.
Гърбът страшно ме болеше; дишах учестено поради студа и страха, който все още ме караше да усещам неговите дяволски проявления. Така че помислих, че очите ми ме лъжат, когато, след като се надигнах и седнах, се огледах наоколо.
— Благодарете и двамата на абат Мелани — чух да казва Ато. — Ако, докато падах във водата, бях изпуснал светилника, сега щяхме да сме храна за плъховете.
Скромното светилниче продължаваше героично да осветява обстановката, предлагайки на очите ни възможно най-неочакваната гледка. Макар и в борба с тъмнината, успях определено да различа, че се намирахме в средата на широко подземно езеро. Над главите ни се отваряше, както ехото даваше да се разбере, огромна и внушителна кухина. Навсякъде около нас се плискаха заплашително черните подземни води. Но ние бяхме на сигурно място — бяхме попаднали на някакъв остров.
— За да излязна по добродеятелец, отколко злодеятелец и за да бъде повеч отец отколко отцеубиец, ужаснява ме автородеятелят на таз лайномазна и зломразна постановка. Той е един гнуснофонски криминалник!
— Имаш право. Който и да го е сторил, е чудовище — каза Ато за първи в съгласие с Угонио.
Изследването на езерния остров, върху който съдбата (или по-скоро нашето безразсъдство и липсата на упование в Бога) най-милостиво ни беше изхвърлила, не бе трудна работа. Малкият къс земя можеше да се обходи за няколко секунди. За да бъда ясен, бих казал, че не бе по-голям от скромната църквица „Санта Мария ин Постерула“.
Но това, което привличаше вниманието на Ато и Угонио, се намираше в средата на островчето, където бяха събрани някакви предмети с различна големина, които все още не можех да видя добре.
Опипах дрехите си: целият бях мокър и треперех от студ. Разтърсих се в опита си да дам тласък на вътрешната топлина и слязох на свой ред от лодката, опипвайки недоверчиво с крак сивата почва на острова. Присъединих се към Ато и Угонио, които оглеждаха насам-натам със замислено и погнусено изражение.
— Трябва да кажа, момче, че твоят талант в припадъците все повече се усъвършенства — посрещна ме Ато. — Блед си. Виждам, че срещата отпреди малко те е уплашила.
— Но кои бяха те? Пресвети небеса, изглеждаха…
— Не, не бяха пазителите на ада. Чисто и просто Сдружението за молитва и грижа за мъртвите.
— Благочестивото братство, което погребва изоставените трупове?
— Точно те. Дойдоха и под странноприемницата, за да вземат тялото на бедния Фуке, спомняш ли си? За жалост аз също бях забравил, че когато се събират в процесия носят туники, качулки, факли, черепи и тям подобни неща. Имат си своята живописност, тъй да се каже.
— Угонио също се уплаши — отбелязах аз.
— Попитах го защо, но не пожела да ми отговори. Имам усещането, че Сдружението за молитва и грижа за мъртвите е едно от малкото неща, от които се страхуват корписантарите. Процесията се движела в един подземен проход, от който се отваря процеп към канала, по който именно в този момент, за жалост, се движехме ние. Те са ни чули да минаваме и са се показали, а паниката ни изигра лоша шега. Знаеш ли какво се случи после?
— Аз… не си спомням нищо — признах си.
Ато ми разказа накратко продължението: той и Угонио паднали във водата и лодката, ненадейно загубила равновесие, се бе обърнала. Аз бях останал затворник в обърнатия корпус, с тяло под водата и глава над нея; ето защо моите викове останали заглушени като във вътрешността на камбана. Плъховете, които вълнуваха водите на канала, уплашени от сътресението, скочили върху мен и по лицето ми, оцапвайки ме с изпражненията си.