— Тъкмо исках да говоря с теб. Кажи ми: познаваш ли някого в този квартал? Приятели, познати?
— Мисля… ами не. Почти никого, синьор абате.
— Можеш да ме наричаш синьор Ато. Жалко. Искаше ми се да разбера, може би от прозореца, какво се говори по повод нашето положение, и ти ми беше единствената надежда — каза той.
Застана на прозореца и с нежен, едва сдържан глас, започна да пее:
Импровизираният урок по виртуозност на абата ме остави слисан и изпълнен с възхищение: въпреки възрастта, Мелани все още беше запазил своя изключително изящен сопранов тембър. Поздравих го и го попитах дали той е авторът на прекрасната песен, която току-що беше започнал да пее.
— Не, дело е на синьор Луиджи Роси, моя учител — отговори разсеяно абатът. — Но кажи ми, кажи ми по-скоро как мина сутринта? Забеляза ли нещо странно?
— Случи ми се нещо доста любопитно, синьор Ато. Бях привършил един кратък разговор с Девизе, когато…
— А, Девизе, именно за него исках да те питам. Свиреше ли?
— Да, но…
— Добър е. Харесва се много на краля. Негово Величество обожава китарата поне толкова, колкото едно време, като млад, обожаваше да слуша опера и да се проявява в дворцовите балети. Хубави времена бяха. И какво ти каза Девизе?
Разбрах, че ако първо не изчерпя музикалната тема, нямаше да ме остави да продължа. Затова му казах за рондото, изпълнено от струните на френския музикант, който ми беше разказал, че е слушал италианска музика в много театри, най-вече във Венеция, където беше прочутият театър „Ел Кокомеро“.
— Театър „Ел Кокомеро“? Сигурен ли си, че си спомняш добре?
— Е, ами да, името е едно такова… в общи линии, доста странно име за един театър. Девизе ми каза, че е бил там малко преди да отиде в Неапол. Защо?
— А, нищо. Само дето твоят китарист разправя измислици, но без да се подготви добре.
Вцепених се от учудване:
— Как можете да го твърдите?
— „Ел Кокомеро“ е прекрасен театър, където наистина се изявяват мнозина изключително способни люде. С една дума, там съм пял и аз. Спомням си, че веднъж уредникът искаше да ми пробута ролята на Апелес в „Александър, победител над самия себе си“. Аз, разбира се, се заинатих и ми дадоха ролята на главния герой, ай, ай. Голям и хубав театър е „Ел Кокомеро“. Жалко, че се намира във Флоренция, а не във Венеция.
— Но… Девизе каза, че е бил там преди да тръгне към Неапол.
— Именно. Преди немного време значи, при положение, че после от Неапол е дошъл направо в Рим. Ама това е абсолютна глупост: театър с такова име остава добре запечатан в паметта, както всъщност се е случило и с теб. Трудно е да го поставиш в погрешния град. Аз ти казвам: Девизе никога не е стъпвал в „Ел Кокомеро“. И може би даже във Венеция.
Останах объркан при разкритието на тази малка, но будеща тревога лъжа на френския музикант.
— Карай нататък, момче — поде абатът. „Преди малко ми каза, че ти се е случило нещо странно, ако не греша.“
Най-накрая успях да споделя с Ато въпросите, зададени ми толкова настоятелно от венецианеца Бреноци, а също за неговото чудновато запитване за маргаритите, и за загадъчния подарък от три малки перли, за които Кристофано бе установил, че са от онзи тип, дето се използват за лекуване на отравяния и привидна смърт. За това се страхувах, че тези дребни скъпоценности имаха някаква връзка със смъртта на синьор дьо Муре и че може би Бреноци знаеше нещо, но се бе уплашил да говори открито. Показах перлите на Мелани. Абатът им хвърли един поглед и се усмихна дружески.
— Момчето ми, изобщо не вярвам, че бедният синьор дьо Муре… — започна той, клатейки глава, но беше прекъснат от силен писък.
Изглежда идваше от горния етаж.
Изскочихме в коридора и хукнахме нагоре по стълбите. Спрях ме се на втората площадка, където лежеше по корем в безсъзнание синьор Пелегрино.
Зад нас идваха и останалите наематели. От главата на моя господар се стичаше струйка кръв, която течеше надолу по стъпала. Писъкът без никакво съмнение беше излязъл от устата на Клоридия — куртизанката — която гледаше трепереща, покрила почти цялото си лице с кърпичка, привидно лишеното от живот тяло. Зад нас, все още неподвижни, си проби път лекарят Кристофано. Отмести с една кърпа дългите бели коси от лицето на моя господар. Тогава той изглежда се оживи, потръпна силно и повърна някаква зеленикава и воняща маса. После синьор Пелегрино се просна на земята, без признаци на живот.