— Каква чудодейна промяна, о Господи! До вчера бяхме погребани живи, а Ти ни възкреси!
Паднахме на колене, пламнали от признателност, и, водени от йезуита, запяхме една възхвала на Всевишния. След което бе сервиран обядът и всички седнаха да ядат с голямо настървение.
А пък аз не можех да откъсна мисълта си от думите на Кристофано: чумата притежаваше свой таен цикъл, въз основа на който, след като веднъж се бе разраснала, ненадейно намаляваше собствената си смъртоносна мощ, за да изчезне впоследствие напълно. Отиваше си загадъчно така, както бе дошла. Morbus crescit sicut mortales, senescit ex abrupto… болестта расте както смъртните и внезапно остарява. Не бяха ли това същите думи, които абат Мелани бе прочел в налудничавото писмо на Кирхер, открито в гащите на Дулчибени?
Веднага щом изядох набързо обяда си на тезгяха в кухнята, намерих Ато в трапезарията. Разбрахме се с поглед — щях да отида при него при първа възможност.
Отидох да занеса обяда на Пелегрино, който можеше да се смята за излекуван, ако не беше силната болка в главата. Дойде лекарят и ми съобщи, че самият той щял да се погрижи да занесе бульона на младия англичанин.
— Синьор Кристофано, не може ли да накараме Девизе да посвири малко и в стаята на моя господар, за да стане той жизнен като преди? — възползвах се от случая да го попитам.
— Не вярвам, че това ще свърши работа, момче. За съжаление нещата не се развиха така, както си мислех — Пелегрино няма да се дойде на себе си толкова скоро. Изучих тези дни процеса на подобрението му: сигурен съм, че не е ставало дума нито за петна, и в никакъв случай за чума, както дори и ти си разбрал.
— Но тогава какво му е? — прошепнах, натъжен от унесения, безразличен поглед на ханджията.
— Съсирена кръв в главата поради падането по стълбите. Бучка съсирена кръв, която много, много бавно ще се размие отново. Вярвам, че това ще стане, преди да излезем всички оттук, живи и здрави. Но не се безпокой: господарят ти си има жена, нали?
И с тези думи си отиде. Докато хранех Пелегрино, си помислих със свито сърце за неговата злощастна участ, когато строгата му съпруга го свареше в това безпомощно състояние.
— Спомняш ли си какво прочетохме? — започна Ато, веднага щом влязох в стаята му. — Според Кирхер чумната болест се ражда, расте, остарява и умира точно както хората. Когато се кани да умре, се въздига и достига до върха си, за да угасне след това.
— Точно същото каза преди малко Кристофано.
— Да. И знаеш ли какво означава то?
— Може би, че Бедфорд е оздравял от само себе си, а не благодарение на рондото? — предположих.
— Разочароваш ме, момче. Нима не разбираш? Чумата в тази странноприемница е била в зародиша си: тук трябваше да стане същинска гробница, преди болестта да започне да губи смъртоносния си заряд. А пък изобщо не стана така. Никой друг от нас не се разболя. И знаеш ли какво мисля? Откакто Девизе, принуден да стои затворен в стаята си, започна да свири рондото все по-често, тези ноти, разнасяйки се из странноприемницата, са ни предпазили от чумата.
— Наистина ли смятате, че ако не сме имали други чумави, то се дължи именно на тази музика?
— Удивително е, знам. Но помисли само: докъдето стига паметта на човешкия род, никога не е било достатъчно застрашените от чума просто да се уединяват в някаква стаичка. А що се отнася до предпазващите лекове на Кристофано… по-добре да не говорим — изсмя се абатът. — После, фактите говорят ясно: лекарят всеки ден отиваше при бедния Бедфорд, а после навестяваше поред всички останали. Но не се разболя нито той, нито който и да е от нас. Как си го обясняваш?
Ами да, помислих си: ако аз бях недосегаем за чумната зараза, това изобщо не можеше да се каже за Кристофано.
— Не само това — продължи Ато. — Щом бе изложен на прякото въздействие на нотите на рондото, самият Бедфорд, точно когато се канеше да предаде Богу дух, се събуди и болестта буквално бе изчезнала.
— Сякаш… отец Кирхер е открил тайната, която ускорява у заболелите естествения цикъл на болестта, довеждайки я чисто и просто до изчезване. Тайна, която обаче е способна също така да предпазва здравите от заразата!
— Браво, сам стигна до извода. Secretion vitae, скрита в рондото, действа точно така.
Бедфорд, обобщи Ато като се настани на леглото, почти бе възкръснал, след като Девизе беше свирил за него. Идеята бе дошла на отец Робледа, убеден в резонансния магнетизъм на музиката. В началото обаче френският музикант бе свирил дълго без да се случи нищо.
— Забелязал си, че след оздравяването на Бедфорд, останах да си поприказвам с лекаря: той ми обясни, че чак след като Девизе бе започнал рондото и го бе повтарял до безкрай, англичанинът почнал да дава признаци на живот. Запитах се: какво в крайна сметка се крие в тези благословени Baricades misterieuses?