Неочаквано Угонио и Чаконио се поклониха, сякаш оказваха чест на някакво невидимо божество. От гъстата тъма на галерията видях да изплува мъчително цяла редица от сивкави и клатушкащи се силуети.
— Гфъррррлъбх — рече Чаконио с уважение.
— Баронио, на всинцата корписантари високопревъзходителец, начелник и пълководник — тържествено обяви Угонио.
Че тъмният народ на корписантарите имаше определена числена състоятелност — това бе напълно предвидимо. Но че бе предвождан от всепризнат главатар, комуто смрадливата тълпа от търсачи на реликви оказваше почит, приписваше авторитет и почти магически способности — това наистина не очаквахме.
И все пак такава беше новостта, която ни се представяше. Загадъчният Баронио бе дошъл насреща ни, сякаш предусетил нашето приближаване, ограден от тълпа следовници. Свитата бе разноцветна (ако това определение може да се използва единствено за оттенъците на сивото и кафявото), съставена от индивиди, подобни на Угонио и Чаконио: плътно загърнати в жалки, прашни мантии, лицата и ръцете — скрити от качулки и дълги ръкави, приятелите на Чаконио, Угонио и Баронио, представляваха най-ужасяващата човешка общност, която някой може да си представи. Всепроникващата миризма, която бях усетил преди срещата, беше предизвестието за тяхното пристигане.
Напред излезе Баронио, който можеше да бъде различен, само защото бе малко по-висок от своето обкръжение.
Обаче в мига, в който тръгна към нас, се случи нещо неочаквано. Главатарят на корписантарите незабавно отстъпи назад, като се скри зад неколцина дребнички членове на свитата. Цялото представителство на корписантарите застана в боен ред, подобно на фаланга, и започна да издава всевъзможни неразбираеми гърлени звуци на недоверие.
— Гфъррррлъбх — каза тогава Чаконио и ненадейно групата сякаш се успокои.
— Пренастраши Баронио: подмени те за един daemunculus subterraneus — рече ми Угонио, — но прецизионирах и мога да се заклеветя, че си добър другароносец.
Главатарят на корписантарите ме беше взел за едно от ония демончета, които, според техните чудновати вярвания, обитават подземните тъмнини и които търсачите на реликви никога не бяха виждали, но в чието съществуване бяха напълно убедени. Угонио ми обясни, че на подобни създания, за които се предполагало, че населяват обширни подземни области, бяха дали подробно описание Никифор, Гаспаре Ското, Фортунио Личето, Йоан Евзебий Нерембергиус и самият Кирхер, който надълго и нашироко бе обсъждал не само природата и нравите на daemunculi subterranei, но и на циклопи, гиганти, пигмеи, еднокраки, тритони, сирени, сатири, кучеглави и безглави.
Сега обаче не трябваше да се страхувам от нищо: Угонио и Чаконио гарантираха за мен и Ато. Ето защо набързо ни бяха представени останалите корписантари, които отговаряха (в подробностите паметта може би ми изневерява) на необичайните имена Галонио, Стелонио, Маронио, Салонно, Плафонио, Скаконио, Груфонио, Полонио, Светонио и Антонио.
— Каква чест — каза иронично Ато, едва удържайки отвращението си.
Угонио обясни, че именно Баронио бе повел групата, която му се притекла на помощ, когато нашата лодчица се бе обърнала, оставяйки ни на милостта на Клоака Максима. А сега главатарят на корписантарите по някакъв потаен начин бе усетил (може би по силата на същото това чудодейно обоняние, с което разполагаше Чаконио, или на някакви други необикновени способности), че Угонио възнамеряваше да се срещне с него и бе дошъл да го посрещне от дълбоките земни недра; или по просто по тунела, който водеше от Пантеона в подземните проходи.
В общи линии между корписантарите сякаш съществуваше силна връзка на братство и християнска съпричастност. Посредством един кардинал, запален по реликви, те бяха помолили по неофициален път папата да създадат свое Върховно братство, но понтифексът („всестранно що“, бе коментирал Угонио) все още не беше отговорил.
— Крадат, ограбват, занимават се с контрабанда, а после се преструват на набожни — прошепна ми Ато.
След това Угонио млъкна, за да даде думата на Баронио. Най-накрая затихна непрекъснатото шумолене на корписантарската свита, вечно заета да се чеше, изтръсква, покашля, а освен това да предъвква, гризе и смуче невидими и гнусни огризки.
Баронио изпъчи гърди, вдигна строго нагоре разкривения си показалец и издекламира:
— Гфъррррлъбх!
— Невероятно — отвърна ледено Ато — говорим, тъй да се каже, един и същ език.