— Не е езичие, ами е обетие — намеси се Угонио малко намръщен, усещайки, че Ато се подиграваше тънко с неговия предводител.
Така разбрахме, че ограничените речеви способности на корписантарите не се дължаха на тъпота или на липса на образованост, ами на един благочестив обет.
— Дордето се не найде Свещена вещност, се не продумва — каза Угонио, който обясни, че е освободен от обета, за да може да поддържа взаимоотношенията между общността на корписантарите и останалия свят.
— А така ли? И каква трябва да е тази Свещена вещ, която издирвате?
— Ампулинка с Истинската Кръвчица на Нашия Господ — каза Угонио, докато останалата част от свитата едновременно се прекръстваше.
— Вашата задача е благородна и свята — каза усмихнато Ато на Баронио.
— Моли се никога да не разпуснат обета — прошепна ми после, без да го чуват другите — иначе в Рим всички ще почнат да говорят като Угонио.
— Невъзможностно е — отвърна неочаквано Угонио — тъй щото понеже долуподписалищният е германианец.
— Немец ли си? — смая се Ато.
— Произидващ от Виндобона — уточни гордо корписантарят.
— А, роден си във Виена — преведе абатът. — Ето защо говориш по такъв начин…
— …властовладея италианическата речевост като маминческа — побърза да завърши Угонио — и съм благодарен на всевашата решителненост за повъзхвалата, която ми се възправя.
След като сам поздрави себе си за своя несвързан и западнал начин на изразяване, Угонио обясни на другарите си това, което се случваше: един съмнителен индивид, наемател на нашата странноприемница, бе изработил план да убие Негово светейшество Инокентий XI посредством чумна зараза, и то точно когато при Виена се решаваше съдбата на християнството. Убийственият план щеше да бъде доведен докрай същата тази нощ.
Корписантарите посрещнаха разкритието с изражения на дълбоко възмущение и дори на паника. Начена кратко, но разпалено обсъждане, което Угонио ни преведе в най-общи линии. Плафонио предложи да се оттеглим в молитва и да измолим намесата на Всевишния. Галонио пък се изказа в полза на едно дипломатическо начинание: пратеничество от корписантари щеше да се отправи при Дулчибени и да го помоли да се откаже от своя план. В дискусията се намеси Стелонио, обосновавайки съвсем различно мнение: трябваше да се проникне „При оръженосеца“, Дулчибени да бъде заловен и осъден по бързото правораздаване. Груфонио обаче отбеляза, че подобна изненадваща атака щеше да докара със себе си неприятни последствия, като например пристигането на папската гвардия. Маронио добави, че да се влезе в една странноприемница, заключена поради подозрение за чумна зараза, щеше да донесе още по-големи, непреодолими рискове. Светонио изясни, че такова изненадващо нападение даже изобщо нямаше да послужи, за да спре заговора на Дулчибени: ако Тиракорда отидеше при папата (и тук Груфонио отново се прекръсти), всичко щеше да бъде загубено. Ето защо трябваше Тиракорда да бъде спрян на всяка цена. Тогава цялата група на корписантарите обърна поглед към Баронио, който мъдро сложи точка на разискването: „Гфъррррлъбх!“.
След което сбирщината на Баронио започна да подскача и грухти войнствено и застрашително, а после се изпари пред очите ни в колона по двама, подобно на войсково подразделение, като влезе в прохода С в посоката, която водеше към дома на Тиракорда.
На всичко това Ато и аз присъствахме, безпомощни и объркани; поради което Угонио, който бе останал с нас заедно с вечния си другар, трябваше да ни обясни какво се случва: корписантарите бяха решили да хванат Тиракорда на всяка цена. Щяха да се разпределят из уличките около къщата на възрастния папски лекар, за да спрат каретата му, когато се отправи към папския дворец на Монте Кавало.
— А ние, синьор Ато, ние какво ще сторим, за да спрем Тиракорда? — попитах, обзет от възбуда и желание да дам всичко от себе си, за да спра човека, който посягаше на живота на Христовия наместник.
Но абатът не ме слушаше. Отвърна на обяснението на Угонио с безцветен глас:
— Ах, така ли!
Събитията бяха излезли извън неговата власт и той не изглеждаше особено доволен.
— И тъй, какво ще правим?
— Тиракорда трябва да бъде спрян, това е сигурно — каза Мелани в опит да си възвърне излъчването на решителност. — Докато Баронио и другите държат под око повърхността, ние ще се посветим на подземията. Вижте тук.
Под нашите очи се разгърна един по-нов вариант на картата на подземията, която по-рано бе направил и впоследствие бе изгубил по време на корабокрушението в Клоака Максима. Новата скица включваше и прохода С, заедно с участъка с подземната рекичка, от която се стигаше до острова-работилница и до Клоака Максима. После можеше да се види и продължението на прохода D до отвора в конюшнята на Тиракорда, точно отстрани на „Оръженосеца“.