Макар и объркан от дългия престой под земята, мигновено разпознах улица „Тор ди Нона“, която води успоредно на Тибър към „Улицата на Мечката“: предвижданията на абат Мелани относно нашата изходна точка се бяха оказали правилни.
— Бързо, да се приближим — прошепна Ато, посочвайки каретата.
Сцената на насилие, на която присъствахме, почти ме бе вцепенила; знаех, че съвсем близо — на двата края на близкия мост Сант’Анджело, винаги стояха на пост няколко стражари. Опасността да бъдем въвлечени в подобно тежко нападение не бе достатъчна, за да ме разубеди да следвам абата, който, предпазливо прилепнал до стената, се приближаваше към сцената на грабежа.
— Помпео, помощ! Стража, помощ! — чухме някой да вие жално от вътрешността на каретата.
Плачливият и приглушен глас на пътника без сянка на съмнение принадлежеше на Джовани Тиракорда.
В един проблясък разбрах всичко: човекът, седнал на капрата, който неуспешно се съпротивляваше на смазващите го сили и издаваше хрипливи викове, със сигурност бе Помпео Дулчибени. Противно на всяко наше предвиждане, Тиракорда трябва да го е помолил да го придружи, за да изпълни своите задължения към папата в двореца Монте Кавало. Лекарят, прекалено стар и немощен, за да управлява собствената си карета, очевидно беше предпочел да тръгне в компанията на своя приятел, отколкото на някой случаен кочияш, към своята деликатна и тайна мисия. Обаче корписантарите, разпределили се на постове в околностите, бяха заловили каретата.
Всичко приключи за няколко секунди. Веднага щом багажът бе изнесен от каретата, четиримата или петима корписантари, които притискаха Дулчибени, пуснаха хватката и се впуснаха да бягат; преминаха близо до нас и изчезнаха зад гърба ни в посока към отвора, от който самите ние бяхме излезли.
— Пиявиците, трябва да са взели пиявиците — казах възбудено.
— Шшшт — скастри ме Ато и разбрах, че той нямаше никакво намерение да взема участие в случилото се. Междувременно неколцина обитатели от околните къщи, чули шума от разправията, се бяха показали на прозорците. Стражите можеха да дотичат всеки момент.
От вътрешността на каретата Тиракорда се оплакваше жалостиво, докато Дулчибени слизаше от капрата, вероятно за да иде на помощ на приятеля си.
И точно тогава се случи невероятното. Една сянка, върнала се обратно откъм отвора, в които се бяха изпарили корписантарите, се приближи светкавично и отново се шмугна в каретата. Тя все още носеше под мишница обемистия предмет, които бяхме видели да отнема от бедния Тиракорда.
— Не, проклетнико, разпятието не, тук има една реликва…
Умолителният глас на лекаря отекна жалостиво в нощта. След краткото спречкване сянката слезе на земята от противоположната страна. Фатална грешка: тук го чакаше Помпео Дулчибени. Чухме жестоко и сухо как изплющява камшикът, с който този път се бе въоръжил и с който Дулчибени закачи краката на грабителя, като го накара да падне на земята. Докато безуспешно се опитваше да се изправи в прахта, на светлината на едната от двете факли, разпознах гърбавата и разкривена фигура на Чаконио.
Приближихме се още малко с риск да бъдем разкрити. Погледите ни бяха отчасти възпирани от все още отворената вратичка, но чухме камшика да изплющява пак, и после за трети път, придружен от невъзможното за объркване грухтене на Чаконио, този път с ясен оттенък на негодувание.
— Гнусни псета — каза после Дулчибени, докато поставяше нещо във вътрешността на каретата, затваряше вратичката и с един скок се качваше на капрата, подкарвайки конете.
Още един път бързата последователност на събитията не ми позволи да взема предвид доводите на предпазливостта и разума, нито пък тези на страха от Бога, които щяха да ме посъветват да се измъкна от опасното въздействие на абат Мелани и да не се намесвам в безразсъдни, престъпни и насилствени деяния.
Ето защо, все още опиянен от дръзката идея да спася живота на Нашия Господар Инокентий XI, не дръзнах да се дръпна назад, когато абат Мелани, извличайки ме от прикритието на сянката, ме поведе към каретата, която точно в този миг започваше да набира скорост, отдалечавайки се.
— Сега или никога — каза той и след кратко преследване, скочихме на задната капра за лакеите.