— Знаех си — бе коментирал Ато задъхано. — Невъзможно беше да не се появят и стражи, и някои от разбойниците, които се крият тук. С това препускане Дулчибени не можеше да се надява да мине незабелязан.
С подигравателните си подвиквалия нашата плячка бе улеснила издирването. Но веднага ми стана ясно, че щеше да е много трудно да стигнем до него. Всъщност Дулчибени се беше изкачил на върха на една от поддържащите стъпалата стена; от коридора, в който се намирахме, стената се издигаше отвесно до едно прозорче в ограждащия арената стенен пояс, което се намираше почти на върха на Колизея.
Стоеше си там, удобно седнал в рамката на прозорчето, облегнат с гръб на стената, здраво стиснал в ръце вързопчето с пиявиците. Останах смаян от ловкостта, с която трябваше да е успял да се добере догоре: по отвесната стена, по чийто ръб бе вървял имаше един зловещ и изключително опасен издаден участък, падането от който предвещаваше грозен край за всекиго. Отвъд прозорчето имаше пропаст, дълбока колкото два двореца, но това сякаш по никакъв начин не смущаваше Дулчибени. По този начин около преследвания се разтваряха цели три внушаващи страх вселени — огромната арена на Колизея, ужасяващата бездна отвъд фасадата и звездното небе, което увеличаваше тържествената и грандиозна драма, която се разиграваше тази нощ.
Под Колизея впрочем като че ли се чуваха гласове и чуждо присъствие — по всяка вероятност стражите бяха пристигнали. От нашата плячка ни разделяше, по въздушна линия, пространството на една средно широка градска улица.
— Ето ги, спасителите на лихваря с тиара, на ненаситния звяр от Комо — и Дулчибени избухна в смях, който ми се стори пресилен и неестествен, плод на нездравото съчетание между бяс и еуфория.
Ато хвърли въпросителен поглед към мен и Чаконио. Дулчибени смръкна още веднъж и после пак.
— Бях разбрал, знаеш ли — каза Ато.
— Кажи ми, кажи ми, Мелани, кажи ми какво си бил разбрал — извика Дулчибени, като седна отново.
— Тютюнът не е тютюн…
— Ама колко си ми умничък! Знаеш ли какво ще ти кажа? Имаш право. Много неща не са това, което изглеждат.
— Ти смъркаш от ония странни сухи листа, как им беше името… — настоя Ато.
— Мамакоката! — извиках.
— Каква прозорливост, възхитен съм! — отвърна иронично Дулчибени.
— Ето защо не се изморяваш нощем — каза абатът. — Обаче после, през деня, си сприхав и имаш нужда от още, затова продължаваш да си тъпчеш ноздрите: и тогава ти се случва да произнасяш цели речи самичък, пред огледалото, като си представяш, че дъщеря ти още е с теб. И когато започваш някое от безумните си излияния за владетелите и короните, се разпалваш и никой не може да те спре, защото тази трева поддържа тялото, но е… как да кажа, замъглява ума и те обсебва. Или греша?
— Виждам, че си се позабавлявал да научиш твоя скъп прислужник на шпионския занаят, вместо да го оставиш на естествената му съдба, за развлечение за принцовете и почуда за зрителите — отвърна Дулчибени с кънтящ смях, насочен отмъстително срещу мен.
Но пък, беше вярно, така или иначе че бях подслушвал зад вратата на янсениста и бях отишъл да съобщя всичко на абата.
После Дулчибени скочи ловко на отвесната стена, забравил за пропастта, която се разтваряше под него, и се провеси на върха на голямата стена на фасадата, чийто ръб бе широк повече от три стъпки.
Сега противникът ни бе отново на крака и тържествено се извисяваше над главите ни. На няколко крачки от него, вдясно, на небесния фон се открояваше огромен дървен кръст, висок повече от човешки бой, поставен на фасадата на Колизея, за да напомня, че монументът е посветен на паметта на християнските мъченици.
Дулчибени хвърли един поглед надолу, от външната страна на Колизея:
— Кураж, Мелани, след малко идват подкрепленията. Там долу има група стражи.
— Тогава кажи ми, преди да дойдат — настоя Ато. — Защо искаш смъртта на Инокентий XI?
— Размърдай си мозъка — каза Дулчибени, отстъпвайки назад по ръба на стенния пояс: точно в този момент Ато успя на свой ред да се покатери на тясната стена, която заобикаляше арената.
— Какво, по дяволите, ти е направил? — настоя Ато със сподавен глас. — Опетнил е християнската вяра, покрил я е със срам и безчестие? Това си мислиш, нали? Кажи си, Помпео, че си обсебен като всички янсенисти. Ти мразиш света, Помпео, защото не успяваш да намразиш себе си.
Дулчибени не отговори. Междувременно Ато, хванал се за голия камък, мъчително се изкачваше по ръба на стената, която водеше нависоко, към неговия събеседник.