На следващия ден Дулчибени бе намерен на леглото си, плувнал унизително в собствената си урина, неспособен да се изправи и дори да движи краката си. Безполезни се оказаха всички опити да се възстанови изцяло, пък било само и към контрола на долните крайници. Вече не чувстваше изобщо краката си. Кристофано не остави никакви съмнения относно тежестта на състоянието му — той сподели, че е наблюдавал много подобни случаи. Между най-сходните бил този с едно бедно момче, което работело в една мраморна кариера — след като паднало от зле сковано скеле, то се приземило, удряйки жестоко гърба си в земята; на следващия ден се събудило в леглото си, в същото състояние като Дулчибени и впоследствие, за жалост, никога повече не си възвърнало контрола над краката, оставайки осакатено за цял живот.
И все пак надеждите не бяха напълно загубени, подчерта Кристофано, като се впусна в поредица от аргументи, които ми сториха колкото красноречиви, толкова и съмнителни. Болният, в плен на треската, изглежда не бе осъзнал своето тежко състояние.
Разбира се злощастният инцидент, на който бе станал жертва Дулчибени, предизвика същинска канонада от въпроси от страна на Кристофано, който определено не беше толкова глупав да не разбере, че старият човек бе имал възможността да влиза и излиза от странноприемницата, (както и онзи, който го бе върнал обратно)
Също така синините, раните и драскотините, с които Ато и аз се бяхме сдобили при падането от каретата на Тиракорда, изискваха разяснения. Докато Кристофано ни оказваше своите грижи — лекувайки раните с мехлем собствено производство и „небесна вода“, и мажейки отоците с „философско масло“ и настойка от кралска алтея — бяхме принудени да признаем, че Дулчибени действително беше излязъл от странноприемницата в търсене на път за бягство от карантината, и от тайната стаичка се бе спуснал в мрежата от подземни проходи под странноприемницата. Но ние двамата от доста време сме го държали под око, и като бяхме предусетили неговите намерения, го бяхме последвали и върнали обратно. По време на завръщането, продължихме ние, той бе загубил равновесие и бе паднал в малкия отвесен кладенец, който извеждаше обратно в странноприемницата и така бе получил тежкото нараняване, принудило го да остане на легло.
Що се отнася до Дулчибени, той не беше в състояние да опровергае каквото и да било: през деня, след падането, беше вдигнал висока температура, която го бе лишила почти изцяло от мисъл и слово. Само от време на време той идваше на себе си и стенеше продължително, като се оплакваше от жестоки и непрестанни болки в гърба.
Може би и заради тази мъчителна гледка, Кристофано се оказа снизходителен; естествено нашият разказ бе несвързан и недостоверен и нямаше да издържи на сериозен разпит, особено ако той бе проведен от хора от градската стража. Вероятно вземайки предвид смайващото подобрение на Бедфорд и предсказуемия край на карантината, лекарят прецени рисковете и изгодите, и добронамерено се престори, че е задоволен от нашата версия, без да съобщава на часовия (който, както винаги, беше на пост пред странноприемницата) това, което се беше случило. До края на нашето затворничество, каза той, щял да положи за Дулчибени всички необходими грижи. За това благоприятно решение обаче най-вероятно бе получил вдъхновение от празничното настроение, което тъкмо тогава започваше да се възцарява из целия град и за което веднага ще разкажа.
През този ден бяха започнали да се носят слухове за изхода от битката при Виена. Първите гласове се бяха чули на 20-ти, но чак през нощта на вторник, 21-ви (за това, разбира се, щях да узная в подробности по-късно), на кардинал Пио бе връчено съобщение, пристигащо от Венеция, което носеше новината за оттеглянето на турската войска от Виена. Два дни по-късно, пак през нощта, от империята бяха пристигнали още писма, които съобщаваха за победата на християните. В града бяха започнали да се чуват първите несмели изрази на радост. Постепенно подробностите станаха по-точни: Виенската крепост, поставена от толкова време под обсада, най-накрая бе получила помощ.
На 23-ти в Рим пристигна официалното съобщение за победата, донесено от пратеника на кардинал Буонвизи: единадесет дни по-рано, на 12-ти септември, християнските войски бяха сразили пълчищата на Христовите врагове.
Подробностите щяха да пристигнат с газетите от следващите седмици, но в моя спомен разказите за славната битка се смесват ведно с часовете на вълнение и ликуване, в които се узна за победата.