— Сега всички ще имат нужда от теб — каза той, като отново ме изправи на крака. — И аз самият щях да те потърся, тъй като трябва да пресметнем запасите. Паричната помощ, която ще даде Конгрегацията по здравеопазването, ще бъде при всички положения доста скромна и ще е добре да ползваме разумно наличностите си.
Все още подсмърчайки, го уверих, че килерът изобщо не е празен, но въпреки това той настоя да го заведа там. Килерът се намираше в подземието и само аз, освен Пелегрино, имах ключ. Отсега нататък, каза ми Кристофано, трябваше да пазя и двата ключа в място, известно единствено на мен и на него, за да не може никой да си взема тайно от запасите. На слабата светлина, която се процеждаше от малките прозорчета, влязохме в килера, който беше на две нива.
За късмет моят господар — голям майстор-готвач, какъвто бе някога — не бе пропуснал да зареди килера с голямо разнообразие от ароматни сирена, осолени меса и пушени риби, и, освен това, с цели редици стомни, пълни с вино и зехтин, които зарадваха за момент погледа на лекаря и накараха лицето му да се отпусне блажено. Но той отбеляза всичко само с крива усмивка и продължи:
— За всеки проблем ще се обръщаш към мен и ще ме осведомяваш, ако някой ти се стори в недобро здраве. Ясно ли е?
— Но ще се случи ли и на други същото, което стана със синьор Пелегрино? — попитах, а очите ми отново се напълниха със сълзи.
— Да се надяваме, че няма. Обаче ще трябва да направим всичко възможно да не се случи — каза той, избягвайки погледа ми. — Ти, междувременно, можеш да останеш да спиш в стаята с него, както впрочем направи и предната нощ, независимо от моите разпореждания: добре е, че твоят господар има някой, който да се грижи за него нощем.
Доста се учудих, че лекарят не взе предвид възможността аз да се заразя, но не дръзнах да задавам повече въпроси.
Придружих го до спалнята му, на първия етаж. Щом свихме вдясно, където се намираше стаята на Кристофано, подскочихме изненадани: заварихме Ато, облегнат на вратата.
— Какво правите тук? Мисля, че дадох ясни разпореждания на всички — възнегодува лекарят.
— Много добре знам какво казахте. Но ако има някой, който няма какво да губи от близостта на друг, това сме точно ние тримата. Нали ние пренесохме бедния Пелегрино? Това момче е живяло редом със своя господар до тази сутрин. Ако трябваше да сме се заразили, това вече е станало.
Малки капчици пот покриваха широкото сбръчкано чело на абат Мелани, докато говореше. Гласът му, независимо от саркастичния тон, издаваше, че гърлото му е пресъхнало.
— Това не е повод да злоупотребяваме — възрази Кристофано, като си придаде твърд вид.
— Съгласен съм — каза Мелани. — Но преди да се заключим в този своеобразен затвор, бих искал да разбера какви са възможностите ни да излезем живи оттук. И се обзалагам…
— Не ме интересува какво се обзалагате. Останалите са вече по стаите си.
— …обзалагам се, че никой не знае със сигурност какво трябва да се прави през следващите дни. Какво ще стане, ако има още смъртни случаи? Сигурни ли сме, че ще ни бъдат доставени запасите? И какво се случва извън тези стени? Разпространила ли се или не заразата?
— Това не е…
— Всичко това е важно, Кристофано. Никой не продължава напред сам, както мислите да направите вие. Трябва да говорим, дори и това да послужи само, за да си представим нашето печално положение като не толкова безнадеждно.
От неуверените възражения на лекаря разбрах, че доводите на Ато го бяха убедили. За да довършат започнатото от абата, към нас в този момент се присъединиха Стилоне Приазо и Девизе. Израженията им подсказваха, че и те искаха да отправят немалко тревожни въпроси към лекаря.
— Добре — предаде се Кристофано с въздишка, още преди двамата да отворят уста. — Какво искате да знаете?
— Абсолютно нищо — отговори Ато, като се нацупи. — Преди всичко трябва да преценим заедно: кога ще се разболеем?
— Когато и ако плъзне заразата — отвърна лекарят.
— О, стига! — възрази Стилоне. — Ако приемем най-лошата хипотеза, тоест, че става дума за чума, кога ще се случи? Вие лекар ли сте или не?
— Да, кога? — обадих се като ехо, като че да си дам сила.
Кристофано бе притиснат натясно. Облещи авторитетно кръглите, черни, подобни на бухал, очи и, като повдигна леко едната си вежда — неоспорим знак, че се гласеше да говори — положи важно два пръста на брадичката си.