Защо бе станало така — това никой не знаеше. Като че ли турците са чакали нещо… Нещо, което ги е накарало да се почувстват сигурни в победата. Но какво?
Имаше и друго странно обстоятелство: чумното огнище, което от месеци заплашваше града, внезапно бе угаснало без видима причина.
Тази поредица от чудеса се бе сторила на победителите като знак на волята Божия, същата доброжелателна воля, която бе поддържала до последния миг отчаяните сили на обсадените и освободителните войски на Ян Собиески.
Тържествата в Рим стигнаха върховата си точка на 25-ти; за това обстоятелство обаче ще говоря по-нататък, тъй като тук трябва да се разкажат важните факти, с които успях да се запозная в тези последни дни на затворничество.
Странният начин, по който ненадейно бе угаснала чумата във Виена, ми даде не малко храна за размисъл. След като беше държала в ужас обсадените повече от самия османски враг, чумата се бе изпарила толкова бързо, колко и необяснимо. Това обстоятелство бе решаващо: ако болестта се бе развилняла сред населението на Виена, турците със сигурност щяха да победят, и то без никаква трудност.
Неизбежно бе тази новост да не бъде съпоставена с фактите, които Ато и аз толкова мъчително бяхме разкрили и свързали в логична картина и които мислено се опитах да обобщя. Луи XIV се надяваше на победа на турците при Виена, за да си подели след това Европа с неверниците. За да реализира своите блянове за всеобщо господство, кралят-слънце е възнамерявал да приложи така наречената secretum pestis, или иначе казано secretum morbi, която в края на краищата бе успял да изтръгне от Фуке.
Но в същото време съпругата на Всехристиянския крал, Мария Тереза, се е опитвала да начертае напълно противоположен план. Гордо привързана към съдбините на Хабсбургската династия, която управляваше Свещената Римска империя и от която произхождаше тя самата, кралицата на Франция търсела тайно начин да възпрепятства намеренията на съпруга си. Всъщност, според изградената от Ато хипотеза, Фуке бе връчил на Мария Тереза, с посредничеството на Лозюн и Мадмоазел (които мразели владетеля не по-малко от самата Мария Тереза), единствената противоотрова, способна да надвие тайното чумно оръжие: secretum vitae, сиреч рондото, с което Девизе ни бе доставял наслада през тези дни и което даже сякаш бе излекувало Бедфорд.
Не беше случайност, че противоотровата на чумата се намираше в ръцете на Девизе: всъщност рондото, макар и по всяка вероятност композирано в суровата си форма от Кирхер, е било усъвършенствано и записано на хартия от китариста Франческо Корбета, майстор в шифроването на тайни послания с музикални знаци.
Макар и така опростена, картината не беше удовлетворителна за разума и не съответстваше изцяло на наученото от мен. Но ако подходът на Ато Мелани бе правилен (да предполагаш там, където не знаеш), всичко си идваше на мястото. Ето защо се налагаше да продължа да търся със силата на мисълта онова, което бе необходимо, за да се обясни абсурдното.
Така че се запитах: ако Луи XIV е искал да нанесе решителен удар на Хабсбургите, които го ограждаха от всички страни, тъй като владееха Австрия и Испания, и най-вече на омразния император Леополд, къде би пратил чумната зараза? Отговорът беше повече от ясен — във Виена.
Не беше ли именно това решителната битка за съдбините на християнството? Нима не знаех, още откакто бях подслушал разговора между Бреноци и Стилоне Приазо, че Всехристиянският крал играеше тайно като съюзник на турците, за да притисне империята в дяволска хватка между Изтока и Запада?
Но това не беше всичко. Не беше ли истина, че от месеци във Виена съществуваше чумно огнище, което бе хвърлило в отчаяние всички героични бранители, притиснати от обсадата? И не беше ли също толкова вярно, че огнището бе угаснало, сиреч е било овладяно по загадъчен начин от нечия незнайна ръка, решавайки по този начин съдбините на Виена и на целия Запад?