— Да не знае никой друг?
— Не, по-добре да го знаеш и ти — отвърна, като ме погали нежно по главата.
При това положение се очакваше една-единствена последна новина, и то не само от мен. Всеобщото веселие поради победата при Виена изпълваше града с радостни тържества. Усилията на Дулчибени да унищожи истинската религия на Европа бяха дошли прекалено късно. Но папата? Пиявиците на Тиракорда бяха ли свършили своята работа? Може би подбудителят на победата над турците точно в тези часове се мяташе трескав в завивките си, в плен на чумата. Със сигурност не можехме да узнаем истината тогава, и то все още затворени в странноприемницата. Но скоро щеше да се случи едно събитие, което най-сетне да ни освободи от пленничеството.
Вече неколкократно бях имал повод да спомена, че в дните, предхождащи началото на карантината, бяхме чули силен тътен да отеква под странноприемницата и веднага след това господарят Пелегрино бе открил една пукнатина в стената на стълбите, на нивото на първия етаж. Явлението естествено бе предизвикало не малко притеснения, преминали обаче на втори план заради смъртта на Фуке, налагането на карантината и множеството последвали събития. Но астрологическата газета на Стилоне Приазо за тези дни предвещаваше, както бях прочел със собствените си очи, „земетръси и подземни огньове“. Ако ставаше дума за случайност, това изглежда бе написано само, за да смути и най-спокойните духове.
Ето защо споменът за тези подземни грохоти всяваше в душата ми някаква неопределена тревожност, нараснала допълнително поради пукнатината в стената, която — не можех да кажа дали поради силата на въображението — ми се струваше всеки ден все по-дълга и дълбока.
Може би поради това ми неспокойно състояние, между 24 и 25 септември се събудих посред нощ. Щом отворих очи, влажната тъмнина на моята стая ми се стори по-тягостна и задушаваща от обикновено. Какво ме беше разбудило? Веднага си дадох сметка, че не ме е събудила физическа нужда, нито пък някакъв шум. Ставаше дума за плашещо, едва доловимо скърцане, чийто източник не успявах да определя. Напомняше на хрускането на камъни, търкани един в друг, сякаш някаква тежка преса бавно ги раздробяваше.
Мисъл и действие се сляха в едно: отворих с трясък вратата на моята стая и се хвърлих в коридора, а после към долните етажи, крещейки с пълно гърло. Странноприемницата всеки момент щеше да рухне.
Кристофано, с достойна за похвала готовност, се погрижи преди всичко да предупреди нощната стража да ни пусне да излезем в безопасност на улицата. Опразването на „Оръженосеца“, наблюдавано със смес от любопитство и уплаха от някои съседи, внезапно изскочили на прозорците, не беше лесно, нито пък лишено от опасности. Скърцането идваше откъм стълбите, където пукнатината само за няколко часа се бе превърнала в яма. Както обикновено, бе необходима смелостта на малцина (Ато Мелани, Кристофано и аз), за да се изнесе навън неподвижното тяло на Дулчибени. Възстановяващият се Бедфорд се спаси сам. Така стори и моят господар, който, макар и все още замаян, си върна обичайното присъствие на духа, за да наругае злочестата си участ. Щом излязохме всички, опасността като че ли отмина. Но не бе разумно да влезем отново потвърждаваше го идващият от вътрешността силен шум на поддаващи стени. Кристофано се посъветва набързо с часовия.
Взе се решение да се обърнем към близкия манастир на отците-целестинци, които, трогнати от нашето тежко положение, със сигурност щяха да се съгласят да ни окажат помощ и да ни дадат подслон.
Така и стана; събудени посред нощ, братята ни приеха без голям ентусиазъм (може би и поради подозрението за чума от предните дни), но с благочестива щедрост ни отделиха килии, в които всеки от нас може да се оттегли в достойно и удобно усамотение.
Голямата новост на следния ден, събота, 25 септември, дойде още на разбуждане. Градът все още тънеше в празничната атмосфера на тържествата по случай победата на Виена и още щом подадох носа си навън от килията, забелязах, че същото радостно настроение бе обзело и монасите. Всъщност никой от тях не ни надзираваше и единственото посещение за проверка, което имах, беше от Кристофано, който бе спал в стаята на Дулчибени, за да може да му помага при предполагаемите нощни нужди. Той потвърди с лека изненада, че не бяхме подложени на ограничения от какъвто и да било вид и че теоретично всеки от нас можеше да изчезне през някой измежду многобройните изходи на манастира, така че в следващите дни поне едно бягство щеше да е неизбежно. Но той не знаеше, че първото бягство щеше да се случи в рамките на няколко часа.