Наистина, неблагоразумният разговор между двама монаси, проведен пред вратата ми, ме уведоми за събитието, което се готвеше за вечерта: в базиликата „Сан Джовани“ щеше да се чества победата при Виена с грандиозен Te Deum. В тържествения благодарствен ритуал щеше да вземе участие и Негово светейшество папа Инокентий XI.
Прекарах целия ден в моята килия. Посетих два пъти Дулчибени и Кристофано и един път Пелегрино. Яденето бе осигурено от зимника на целестинците изобилно, но не особено вкусно. Към мъките на тялото на моя господар се бяха добавили и тези на духа: беше му обяснено, че странноприемницата представлява опасност и че през първите часове на утрото бяха рухнали всички стълби, от първия до последния етаж, заедно с площадките и стената, която гледаше към вътрешния двор. При тази новина трепнах и самият аз: това означаваше, че по всяка вероятност и тайната стаичка, от която се проникваше в подземията, се бе сринала. Искаше ми се да споделя тази новост с абат Мелани, но вече нямаше време.
Когато следобедната светлина гаснеше в сладката прегръдка на вечерния полумрак, не ми беше трудно да се шмугна вън от стаята си и после от манастира, благодарение на една странична неохранявана вратичка. Осигурих си помощта на един прислужник срещу скромна сума (която отделих от малкото си спестявания, спасени по време на бягството от „Оръженосеца“), за да бъда сигурен, че на връщане отново ще заваря вратата отворена.
Това не беше бягство: имах само една цел, и щом я постигнех, щях да се върна в манастира. Отне ми немалко време, за да се добера до базиликата „Сан Джовани“, където се тълпеше голямо множество. От манастира на целестинците първо стигнах до Пантеона, после площад „Сан Марко“ и оттам до Колизея. За няколко минути, като извървях улицата, която водеше право от амфитеатъра до базиликата, най-накрая се озовах на площада пред „Сан Джовани ин Латерано“, ограден от трескава и нетърпелива тълпа, която нарастваше с всяка минута Приближих се към входа на базиликата, където си дадох сметка, че съм пристигнал точно навреме: ограден от две редици ликуващ народ, в този миг влизаше тържествено Негово светейшество.
Когато се надигнах, за да го видя по-добре, отнесох по ухото удар с лакът от един старец, който се опитваше да се набута по-напред.
— Ей, я внимавай, момче — каза ми той грубо, сякаш не той, а аз го бях ударил.
Независимо от многото вратове и глави, които ми пречеха, придвижвайки се с усилия напред в блъсканицата, най-накрая успях да зърна Негово светейшество в мига, преди да се качи в каретата, оттегляйки се под възторжените погледи на множеството. Видях го точно докато поздравяваше вярващите и ги благославяше с любезен жест — веднъж, два, три пъти. Възползвайки се от младежката си пъргавост, успях да се промъкна на няколко крачки от Светия отец; така можах да огледам лицето му отблизо и да различа цвета на бузите, блясъка в очите и дори състоянието на цвета на кожата.
Не бях лекар, нито ясновидец. Може би единствено моята жажда за знание изостряше наблюдателността ми по почти свръхестествен начин отвъд границите на общите познания и тя ми подсказа, че у него нямаше и помен от болест. Наистина, имаше излъчването на човек, който много е страдал; но това бе мъка на душата, тъй дълго терзана от тревогата за съдбините на Виена. Точно до мен чух двама възрастни прелати да си шепнат, че след радостната вест за победата, Инокентий XI е бил видян да плаче като дете, паднал на колене на земята, обливайки с изстрадани сълзи мраморните плочи на покоите си.
Но болен — не не беше: потвърждаваха го бляскавият поглед, розовата кожа и накрая гъвкавото движение, с което се качи в каретата си. Ненадейно зърнах недалеч смиреното лице на Тиракорда. Беше ограден от групичка младежи (вероятно неговите студенти, казах си аз). Преди да ме избутат здравите ръце на папските гвардейци, успях да чуя Тиракорда: „Но не, прекалено сте мили не е моя заслуга… Беше Божията ръка: след щастливата вест, не ми се наложи да правя нищо повече.“
Сега бях сигурен. Научил за победата при Виена, понтифексът се бе почувствал по-добре и не се бе наложило кръвопускане. Папата беше жив и здрав. Дулчибени се бе провалил.
Забелязах, че не съм единственият, който знае това. На неголямо разстояние в тълпата разпознах напрегнатото и мрачно лице на абат Мелани.
Върнах се в манастира сам, залутан сред множеството народ, който се блъскаше хаотично към домовете си. Повече не зърнах абат Мелани, нито пък се опитах да го намеря. Около себе си чувах непрестанно възторжени коментари на церемонията, на светостта на папата и неговото славно дело за спасението на християнството. Случайно се оказах зад група жизнерадостни монаси-капуцини, които си проправяха път, размахвайки радостно факли, и така удължаваха ликуването, което бе заразило самите тях по време на литургията. От техните разговори дочух някои любопитни подробности (в чиято достоверност щях да се убедя през последвалите месеци) за онова, което се бе случвало във Виена по време на обсадата. Отците имаха предвид новините, донесени от Марко Д’Авано, капуцина, който се бе представил така доблестно в съюзените против турците войски. На края на обсадата — чух да разказват с езици, развързани от вълнението — полският крал Ян Собиески се противопоставил на заповедите на императора Леополд и влязъл тържествено във Виена, приветстван като победител от всички виенчани. Императорът, както самият той споделил с Марко Д’Авиано, не му завиждал на триумфа, а за любовта на поданиците: цяла Виена бе видяла как Леополд изоставя града на произвола на съдбата и да бяга като крадец; а сега поздравяваше ликуващо един крал-чуждоземец, който току-що бе рискувал своя собствен живот, този на хората си и дори на първородния си син, за да я спаси от Турчина. Естествено сега Хабсбургът щеше да накара Собиески да си плати скъпо: при тяхната среща императорът се държал заядливо и студено. „Като вкаменен съм“, бе доверил Собиески на своите хора.