— Императорът? — извиках аз.
Играта била проста и пак се провеждаше под пълна тайна. За да финансира войната срещу турците, Хабсбургският дом бил подпомаган от касите на апостолическата камера. В същото време император Леополд вземаше пари назаем за своя сметка от Одескалки. Фамилията на папата получаваше като залог „живо сребро“, или иначе казано живак, извлечен от мините на империята.
— А фамилия Одескалки какво правеха с живото сребро?
— Много просто: препродаваха го на холандските еретици. Поточно на банкера протестант Ян Дойц.
— Но тогава Виена бе спасена, благодарение на парите на еретиците!
— В определен смисъл е така. Но най-вече с парите на рода Одескалки. И можеш да бъдеш сигурен, че ще успеят да накарат императора да им върне услугата. И не говоря само за пари.
— Какво искате да кажете?
— Със сигурност императорът най-накрая ще се принуди да осигури значителни политически облаги на Папата или на неговия племенник, който е единственият му наследник. Изчакай някоя и друга година и ще видиш.
Септември 1699
Сега, когато завършвам този мемоар, са изминали почти единайсет години от десанта на Уилям Оранжки в Англия. Еретическият владетел властва и сега, при това щастливо; честта на религията и на английските католици бе продадена от Инокентий XI за шепа скуди.
Но папа Одескалки не може повече да повтори мерзкото си начинание. Той издъхна преди десет години след дълга и мъчителна агония. При аутопсията намерили вътрешностите му изгнили, а бъбреците — задръстени с камъни. Вече има предложения образът му да се поставя на олтарите и да бъде обявен за блажен.
Помпео Дулчибени също ни напусна. Почина тази година, като добър християнин, след множество молитви и искреното покаяние за немалкото си грехове. Това стана в една неделя през април: бяхме яли може би малко повече от необходимото и той (открай време червендалест, в последните години и любител на бутилката) ме помоли да му помогна да иде до леглото си, за да си почине малко. Повече не се събуди.
Вярвам, че това, което съм днес, до голяма степен го дължа на него: беше станал, тъй да се каже, новият ми наставник, един Бог знае до колко различен от абат Мелани. Благодарение на дългия си и мъчителен престой на тази земя, Помпео ми разкри много неща за живота и неговите злини, макар че винаги се е опитвал да ми ги предаде с утехата на вярата и страха Божи. Прочетох всички томове, който ми подари: книги по история, теология, поезия и дори медицина, а и няколкото, съдържащи основите на търговска и стопанската наука, в която Дулчибени бе така опитен и без която днес е немислимо да се живее. Затова сега забелязвам, че съм записал спомените си от онова време с днешните си мисли, приписвайки често на младия и безгрижен прислужник „При оръженосеца“ размишления и думи, които чак сега Бог ми поднася в дар.
Но все пак най-големите разкрития не ми предложиха томовете с политически и морални доктрини, а тези по медицина. Четох немалко, докато се убедя, че изобщо не съм защитен от чумата както ме беше уверил Кристофано в началото на карантината: злочестото ми положение по никакъв начин не ме предпазваше от заразата. Лекарят бе излъгал, може би за да се възползва от услугите ми, и си беше измислил всичко: от приказката за африканското човече-насилник до класификациите на Гаспаре Ското, Фортунио Личето и Йоан Евзебий Нирембергиус, в никоя от които в действителност не се прави и най-малък намек за моя предполагаем имунитет. Кристофано прекрасно знаеше, че ръстът няма никаква връзка с чумата. Нямаше никаква полза да бъдеш злощастно джудже като мен: „наслаждение за принцовете и чудо за зрителите“, както ми се бе подиграл Дулчибени.
И все пак винаги ще бъда благодарен на Кристофано: благодарение на неговата дребна лъжа, моите пигмейски гърди се изпълниха с гордост. Това бе единственият път в моя живот. Моят жесток недъг стана причина да бъда изоставен в ранна възраст и подигравките на цялото човешко общество, независимо че — както вече бе подчертал Кристофано — аз трябваше да се смятам за един измежду най-щастливите от моя вид, mediocres по ръст, а не между minores или, още по-лошо, между minimi.
Когато си мисля за приключенията, преживени в „Оръженосеца“, отново зазвучава в ушите жестокият смях на стражите, докато ме бутаха насила в странноприемницата в началото на карантината; чувам и Дулчибени, който ми се подиграва, наричайки ме на латински pomilione, джудженце. Извиквам пред погледа си просташкия навик на Бреноци да се пощипва между краката, точно на нивото на носа ми; тълпата от корписантари, която ме взема за един от daemunculi subterranei, дребните дяволчета, които населяват техните кошмари. Виждам и себе си, сякаш създаден за оня подземен свят как пъргаво изпреварвам Ато в тесните проходи под странноприемницата.